Какво точно бе научил през изминалия ден? Как се връзваше то с всички други неща, които бе научил в комплекса в западен Канзас? Отговорът на втория въпрос беше по-лесен от този на първия: доколкото данните, които беше добил днес, бяха сигурни, те с нищо не противоречаха на характера на проекта, на неговото местоположение и дори на декора. С нищо не противоречаха на списанията до леглото му, нито на видеокасетите до телевизора, нито на разговорите, които беше подслушал из коридорите или в столовата. Онези маниаци планираха да сложат край на света в името на своите езически вярвания — но как по дяволите можеше да убеди когото и да било, че това е така? И какви точно твърди данни можеше да даде той на някой друг — и на кой точно друг? Трябваше да е някой, който едновременно и да му повярва, и да е способен да предприеме действия. Но кой? Съществуваше и допълнителният проблем с убийството на Фостър Хъникът — за това нещо той не беше имал никакъв избор: трябваше да се измъкне от комплекса и това беше единствената възможност да го направи скрито. Но сега основателно можеха да го обвинят в убийство, което означаваше, че някое полицейско формирование може да се опита да го арестува, а след това как щеше да може да съобщи да бъдат спрени тези шибани друиди да извършат това, което се канеха? Никой полицай на този свят нямаше да повярва на приказките му. Всичко изглеждаше прекалено гротескно, за да може да бъде поето от един нормален човешки разсъдък — а онези от Проекта със сигурност си имаха прикриваща версия или легенда, съставена грижливо, за да отклони всякакво възможно официално разследване. Това представляваше най-елементарната мярка за сигурност и онзи приятел, Хенриксен, със сигурност се беше погрижил за нея.
Карол Брайтлинг се изправи от бюрото си в офиса. Току-що бе напечатала писмо до шефа на персонала, в което го уведомяваше, че ще отсъства, за да поработи по един много специален научен проект. Предварително беше обсъдила това с Арни ван Дам същия ден и не получи никакво сериозно възражение относно заминаването си. Нямаше изобщо да му липсва, говореха недвусмислено жестовете му. „Какво пък — помисли си тя със студен поглед, забит в екрана на компютъра — той на мен също“.
Доктор Брайтлинг напъха писмото в един плик, залепи го и го остави на бюрото на помощника си, за да го предаде в Белия дом на другия ден. Тя беше свършила своята работа за Проекта и за планетата и сега беше време да напуска. Беше минало много, много време, откакто за последен път бе усетила прегръдката на Джон. Разводът им беше получил голяма публичност. Така трябваше да бъде. Никога нямаше да получи работата в Белия дом като жена на един от най-богатите мъже на Америка. И така, тя се беше отказала публично от него, а той публично се беше отрекъл от движението, от убежденията, които двамата изповядваха преди десет години, когато бяха формулирали идеята за Проекта, но не беше престанал да вярва в тях по-малко, отколкото самата тя. Така тя си беше пробила път нагоре към правителствените среди и беше получила разрешително от службите за сигурност, което й осигуряваше достъп буквално до всичко, дори до оперативното разузнаване, информацията от което тя след това предаваше на Джон, когато имаше нужда от това. Преди всичко, имаше достъп до информацията за биологическото оръжие, за да знаят какво са направили в Научноизследователския институт за иновации и развитие (НИИР) на Въоръжените сили на САЩ и другаде за американските средства за защита, и по този начин да разберат как да конструират вируса по такъв начин, че да надвие всяка предложена ваксина, с изключение на формулираната от „Хоризонт“.
Но всичко това си имаше цена. Джон се показваше сред обществото в обкръжението на всевъзможни млади жени и несъмнено беше флиртувал и спал с повечето от тях, защото винаги си беше бил страстен мъж. Този аспект не бяха го обсъждали преди публичния си развод и по тази причина за нея се оказа неприятна изненада да го вижда по време на някои светски събития, на които се случваше да се засекат, винаги прегърнал красиво младо същество, винаги с различна, тъй като не беше завързал нито една по-съществена връзка след връзката с нея. Карол Брайтлинг си каза, че това е добре, защото означаваше, че тъкмо тя е единствената жена, която има значение в живота на Джон, а всички онези досадни млади жени бяха просто средство да изразходва мъжките си хормони… Но въпреки това не й беше никак лесно да го вижда, и още по-трудно да си мисли за това, сама в дома си, само с котарака Джигс за компания.