— Определено изглежда така.
— Страхотно. — Килгор вдигна телефона си. — Бил, аз съм Джон Килгор. Трябва веднага да се срещнем във фоайето. Имаме проблем. Окей? Добре. — Лекарят прибра телефона и стана. — Хайде — подкани той Маклийн.
Хенриксен се озова във фоайето на общежитието две минути след тях и и тримата се отправиха с хъмъра на север, където се намираше тялото. Отново се наложи да разпъдят лешоядите и Хенриксен, бившият агент на ФБР, се приближи пешком да огледа. Гледката беше най-отвратителното нещо, което бе виждал в цялата си кариера на служител по опазването на реда.
— Да, бил е застрелян — заяви той. — Голям куршум, точно в кръстчето на мишената. — Забеляза, че по тялото са плъзнали и мравки. По дяволите, той беше разчитал на този човек за поддържането на кръговите мерки за сигурност, щом Проектът се задействаше. Някой беше убил важен член на Проекта. Но кой?
— Кой друг се е движил с Фостър? — попита Бил.
— Онзи руснак, Попов. Всички яздехме заедно — отвърна Маклийн.
— Ей — възкликна Килгор. — Конете им тази заран бяха навън. Джеремая и Бътърмилк. И двата бяха без седла и…
— Ето го седлото и юздите — извика Хенриксен. — Ей там. Значи някой е застрелял Хъникът, след което е свалил такъмите от коня му, за да не забележи някой кон без ездач, но със седло на гърба. Тук имаме работа с убийство. Давайте веднага да намерим Попов. Смятам, че трябва да поговоря с него. Някой да го е виждал?
— Не се появи на закуска тази заран, както обикновено — каза Килгор. — Хранехме се заедно през последната седмица, след което излизахме да пояздим. На него му харесваше.
— Да — потвърди Маклийн. — На всички ни харесваше. Мислиш ли, че той…
— Все още не мисля нищо. Хайде да приберем тялото в хамъра и да се връщаме. Джон, помогни ми да вдигнем това.
„Това“ изглеждаше доста хладно определение за един мъртъв колега, помисли си Килгор, но кимна.
— Хвани го краката — каза Бил, наведе се и се постара да не докосва местата, с които се бяха угощавали лешоядите.
След двадесет минути бяха в комплекса. Хенриксен се качи до стаята на Попов на четвъртия етаж и отвори вратата с помощта на електронния си пропуск. Нищо. Не беше спал на леглото. Имаше заподозрян. Най-вероятно Попов беше убил Хъникът. Но защо? И къде, по дяволите, се намираше това руско копеле в момента?
Отне му половин час, докато огледа комплекса. Руснака го нямаше никъде. Логично, след като конят му беше намерен извън конюшнята тази сутрин от доктор Килгор. Добре, прецени бившият агент на ФБР. Попов е убил Хъникът, след което е офейкал. Но накъде? Сигурно се е добрал до междущатската магистрала, след което е спрял някой камион или е отишъл до автобусната спирка, или нещо такова. До най-близкото местно летище имаше не повече от четиридесет километра, а оттам копелето му с копеле можеше да се добере, ако иска, и до Австралия. Но защо е трябвало да прави всичко това?
— Джон? — попита той Килгор. — Какво знаеше Попов?
— Какво имаш предвид?
— Какво знаеше той за Проекта?
— Не много. Брайтлинг всъщност не беше го въвел в нещата, нали?
— Не. А какво знаеше Хъникът?
— По дяволите, Бил! Фостър знаеше всичко.
— Добре. Приемаме, че Попов и Хъникът са яздили заедно снощи. Хъникът се оказва мъртъв, а Попов го няма никъде. Следователно, би ли могъл Хъникът да е разказал на Попов каква е същността на Проекта?
— Предполагам, че да — кимна Килгор.
— Значи Попов научава, взима револвера на Фостър, застрелва го и духва. И…
— Господи! Смяташ, че би могъл…
— Да, би могъл. Мамка му, човече, всеки би могъл.
— Но ние му бихме Ваксина Б. Аз лично му я бих!
Бил Хенриксен изпъшка. „О, мамка му — продължи разумът му, — Уил Джиъринг ще започне Първа фаза днес!“ За малко щеше да забрави. Трябваше да се обади веднага на Брайтлинг.
Двамата доктори Брайтлинг в същото време се намираха в надстройката, на върха на жилищното здание, с изглед към пистата, на която в момента бяха кацнали четири служебни самолета „Гълфстрийм“ V. Новината, която им съобщи Хенриксен, изобщо не ги зарадва.
— Това много ли е лошо? — попита Джон.
— Потенциално е много лошо — трябваше да признае Бил.
— Колко остава до…
— По-малко от четири часа — отвърна Хенриксен.
— Той знае ли това?
— Възможно е, но не знаем със сигурност.
— Къде може да е отишъл? — попита Карол Брайтлинг.
— Не знам, по дяволите… ЦРУ, ФБР може би. Попов е опитен агент. На негово място бих отишъл в посолството на Русия във Вашингтон и да кажа всичко на резидента. Там ще му повярват, но часовите пояси работят в наша полза, Карол. КГБ не може да свърши нищо бързо. Ще им потрябват часове, докато смелят това, което им предаде.