— Окей, Пади, тънко изпипано.
— Благодаря, сър. — Усмивка на професионалист, който наистина добре си е свършил работата.
Когато заложниците излязоха, по улицата се понесоха радостни викове. Терористите, които Попов беше наел, сега бяха мъртви тъпаци. Това никак не го изненада. Швейцарският екип за борба с тероризма си беше свършил добре работата, както можеше и да се очаква. Един от полицаите излезе навън и си запали лула… „Колко по швейцарски! — помисли си Попов. — Този педераст сигурно се занимава и с алпинизъм за удоволствие.“ Може би им беше водачът. Един от заложниците пристъпи до него.
— Данке шьон, данке шьон! — закима банковият директор на Еди Прайс.
— Бите шьон, хер директор — отвърна британецът, с което почти изчерпа познанията си по немски. И му посочи групата заложници, която полицията на Берн беше струпала встрани. Сигурно имаха нужда най-вече от тоалетна. Появи се и Чавес.
— Е, как мина. Еди?
— Доста добре, бих казал. — Той дръпна от лулата си. — Лесна задачка всъщност. Същински уайлита — да изберат тази банка и да действат по тоя начин. — Той поклати глава и отново изпухтя с лулата.
Динг реши да не пита какво е „уайли“, още по-малко същинско. Само извади клетъчния си телефон и натисна бутона за специално набиране.
— Кларк слуша.
— Чавес съм. Хванахте ли го по телевизията, мистър К?
— Сега го превъртаме, Доминго.
— Свалихме и четиримата, чисто. Няма пострадал заложник освен онзи, когото гръмнаха по-рано днес. Е, шефе, сега какво правим?
— Летиш обратно за оперативката, момко. Тук Шестица, край.
— Адски добре — коментира майор Питър Ковингтън. — Вашият Чавес, изглежда, си знае работата… добре, че първото изпитание се оказа леко. За укрепване на самочувствието.
Разглеждаха компютърно генерираната картина, която Нунън им беше заредил през системата на клетъчния си телефон. Ковингтън беше предсказал как ще премине обезвреждането и не беше допуснал грешки.
— Някаква традиция, за която трябва да знам? — попита Джон. Най-после се беше отпуснал. Изпитваше огромно облекчение, че екипът не бе дал ненужни жертви.
— Завеждаме ги в клуба за по няколко халби, разбира се.
Попов подкара колата си преди полицейските возила да задръстят всичко по пътя си към участъците. Ето там наляво… два светофара, надясно, после през площада и… ето! Чудесно, дори имаше място за паркиране. Той остави наетото ауди на улицата срещу явката, която беше уредил Модел. Да надхитри ключалката беше детска игра. На горния етаж, в дъното, ключалката се оказа също толкова лесна.
— Вер зинд зи15? — чу се глас.
— Дмитрий — отвърна честно Попов. Ръката му бе в джоба на палтото. — Гледа ли телевизия?
— Да. Какво се обърка?
— Вече няма значение. Време е да напускаме, приятелю.
— Но моите другари…
— Твоите другари са мъртви и ти с нищо не можеш да им помогнеш. — Той забеляза момчето в мрака: около двадесетгодишно, предан приятел на отишлия си от този свят глупак Ернст Модел. Хомосексуална връзка, може би? Ако бе така, това само улесняваше работата му — Попов не понасяше мъже с подобна ориентация. — Хайде, взимай си нещата. Трябва да тръгваме, и то по-скоро. — Ето го там черното кожено куфарче, натъпкано с дойче марки. Младежът — как ли се казваше? Фабиан или нещо такова? — се обърна и отиде да си вземе грейката. Попов измъкна пистолета със заглушител и стреля веднъж, после още веднъж, съвсем ненужно впрочем — разстояние бе само три метра. Увери се, че момчето наистина е мъртво, вдигна куфарчето, отвори го, за да провери съдържанието, излезе, прекоси улицата и подкара към хотела си. На другия ден по обед имаше полет за Ню Йорк. Но преди това трябваше да си отвори банкова сметка в град, подходящ за целта.
Екипът се беше умълчал. Бяха хванали последния полет за Англия — този път до Хийтроу вместо до Гетуик. Чавес отпи от бялото вино и попита доктор Белоу — пак бе седнал до него:
— Как сме, докторе?
— Защо не ми кажеш ти, Чавес — отвърна Белоу.
— Стресът отшумява. Никакво треперене този път — отговори Динг, изненадан от факта, че ръката му не трепери.
— „Треперенето“ е нещо съвсем нормално — освобождава стресовата енергия. На тялото му е трудно да се освободи от нея и да се върне към нормалното състояние. Но тренировката го облекчава. Както, впрочем, и питието — отбеляза лекарят и също отпи от чашата си.