— Колко още има до Хикам?
— Още десет часа, така ми каза старшият на полета — отвърна Пиърс — Това тук е като едно време, в Осемдесет-Дюс. Липсва ми само парашутът, Тим — каза той на Нунън.
— Какво?
— Осемдесет и втори въздушен, Форт Браг, първата ми част. Всичко, бейби — обясни Прайс на този фукльо от ФБР.
Липсваха му скоковете, но това нещо хората от специални операции не го правеха. Да влизаш от хеликоптер беше някак по-организирано и определено по-безопасно, но липсваше тръпката, която изпитваш, скачайки от прага на транспортния самолет заедно с другарите си от отделението.
— Какво ти е мнението за това, което този тип се опита да направи? — попита Пиърс.
— Трудно ми е да повярвам, че е истина.
— Да, знам — съгласи се Пиърс. — Предпочитам да мисля, че никой не е чак толкова луд. Твърде е голямо, за да го побере мозъка ми, човече.
— Даа — въздъхна Нунън. — За мен също.
Той усети допира на миникасетофона в джоба на ризата си и се замисли за информацията, която се съдържаше в него. Беше ли взел признанията по законен начин? Той бе припомнил правата на този боклук и Джиъринг бе потвърдил, че ги разбира, но всеки полуграмотен адвокат щеше да положи усилия всичко това да бъде отхвърлено с твърдението, че щом са били на борда на военен самолет и клиентът му е бил заобиколен от въоръжени мъже, обстоятелствата са били принудителни — и може бе съдията щеше да се съгласи. Може би също така щеше да се съгласи, че арестът е бил незаконен. Но, помисли си Нунън, всичко това бе по-маловажно от самия резултат. Ако Джиъринг бе казал истината, то с този арест може би бяха спасили живота на милиони хора… Той отиде в радиоотсека в предната част на самолета, добра се до кодираната система и се обади до Ню Йорк.
Когато телефонът иззвъня Кларк спеше. Той грабна слушалката и изръмжа „Да?“, за да установи, че системата за сигурност се напасва. После синтетичен глас обяви, че линията е подсигурена.
— Какво става, Динг?
— Тук е Тим Нунън, Джон. Имам въпрос.
— Казвай.
— Какво ще правим като пристигнем? Имам признанията на Джиъринг на касета, всичко, дума по дума, цялата шибана история, която ти разказа на Динг преди няколко часа. Сега какво правим?
— Още не знам. Може би трябва да поговоря с директор Мъри и също с Ед Фоли в ЦРУ. Не съм сигурен доколко законът ще може да поеме толкова голямо нещо, а и не съм сигурен дали изобщо ще е добре да изкарваме всичко това пред съда, нали разбираш?
— Е, да — съгласи се гласът на Нунън от половин свят разстояние. — Окей, просто някой да вземе да помисли за това.
— Да, мислим. Нещо друго?
— Мисля, че не.
— Хубаво. Сега искам да поспя малко.
Нунън се върна в товарния отсек. Чавес и Томлинсън хвърляха по едно око на Джиъринг, докато останалите се опитваха да дремнат в неудобните седалки и по този начин да убият част от досадно дългото време на полета. Скучно, с изключение на сънищата, установи след час Нунън. Виж, сънищата никак не бяха скучни.
— Още не се е обадил — каза Брайтлинг, докато телерепортажът продължаваше да излъчва пищната церемония от Олимпийския стадион.