— Знам — отстъпи Хенриксен. — Хайде да се обадим.
Той стана от стола си, измъкна картичка от портфейла си и набра телефонния номер на гърба й — беше на клетъчния телефон на един старши служител на „Глобъл Секюрити“ в Сидни.
— Тони? Тук е Бил Хенриксен. Искам да ми свършиш една работа. Веднага, ясно?… Добре. Намери ми Уил Джиъринг и му кажи да ми се обади веднага. Той има номера… Да, той е. Веднага, Тони… Да. Благодаря. — И Хенриксен изключи. — Не би трябвало да отнеме много време. Местата, където може да е, не са много, освен ако не е тръгнал за летището да хване полета си за крайбрежието. Успокой се, Джон — посъветва го шефът на сигурността, който все още не изпитваше ледени тръпки по кожата си. На клетъчния телефон на Джиъринг можеше да са му се изтощили батериите, можеше да се е заклещил сред тълпата и да не може да вземе такси да го върне до хотела, може би просто нямаше таксита… невинни обяснения колкото щеш.
А в Сидни Тони Джонсън мина пеша по улиците към хотела на Уил Джиъринг. Вече знаеше стаята му, тъй като се бяха срещали в нея, и взе асансьора до съответния етаж. Да се справи с ключалката беше детска играчка — пъхваш само кредитната карта в цепнатината на вратата, бутваш езичето на бравата и си вътре…
…вътре беше и багажът на Джиъринг, подреден до стената, а на масичката лежеше папката със самолетните билети до Североизточното крайбрежие на Австралия, плюс карта и няколко брошури за Големия бариерен риф. Това беше странно. Самолетът на Уил — той провери билета — щеше да тръгне след двадесет минути и той трябваше вече да е на билетния контрол на летището, дори да се качва вече на самолета, а все още не беше напуснал хотела. Това беше много странно. „Къде си, Уил?“ — зачуди се Джонсън. А после се сети защо е дошъл тук и вдигна телефона.
— Даа, Тони. Тогава къде е нашето момче? — попита уверено Хенриксен. После физиономията му се промени. — Какво искаш да кажеш? Какво друго знаеш? Окей, ако разбереш нещо друго, обади ми се тук. Хайде. — Хенриксен остави телефона и се обърна към другите двама. — Уил Джиъринг е изчезнал. Не е в стаята си, но багажът и билетите му са там. Все едно че е изчезнал вдън земя.
— Какво значи това? — попита Карол Брайтлинг.
— Не съм сигурен. По дяволите, може да го е блъснала някоя кола на улицата…
— …или може би Попов е избълвал всичко пред неподходящи хора и са го прибрали — предположи изнервено Джон Брайтлинг.
— Попов не знае името му… Хъникът не би могъл да му го каже, той също не познаваше Джиъринг. — И изведнъж Хенриксен си помисли: „О, мамка му, Фостър знаеше как трябваше да бъде пръснат «Шива», нали? О, мамицата му.“
— Какво ти става, Бил? — попита го Джон, забелязал, че нещо никак не е наред.
— Джон, може да си имаме проблем — обяви бившият агент на ФБР.
— Какъв проблем? — попита Карол. Хенриксен обясни и настроението в стаята рязко се промени. — Искаш да кажеш, че те биха могли да знаят?…
Хенриксен кимна.
— Да, това е възможно.
— Боже Господи — възкликна съветничката на президента. — Но ако те знаят, тогава… тогава… тогава…
— Даа — кимна Бил. — Тогава са ни го начукали.
— Какво можем да направим?
— Като начало, да унищожим всички улики. Всичкия „Шива“, всички ваксини, всички записи. Записите са изцяло на компютър, така че просто ги изтриваме. Не би трябвало да има някакви следи на хартия, защото се бяхме разпоредили хората да не разпечатват нищо и да унищожават веднага всякакви бележки на хартия, които са правили. Можем да го направим оттук. От кабинета си имам достъп до всички фирмени компютри и ще унищожа всички записи…
— Всички те са зашифровани — изтъкна Джон Брайтлинг.
— Искаш ли да заложиш срещу декодиращите системи във Форт Мийд? Аз не бих — каза Хенриксен. — Не, всички тези файлове трябва да се заличат, Джон. Виж, можеш да надвиеш разследването за престъпление само ако унищожиш всички веществени доказателства за обвинителите си. Без веществено доказателство не могат да ти направят нищо.
— Какво ще кажеш за свидетелите?
— Най-лесното нещо на света е да се справиш със свидетел. Всеки полуграмотен адвокат може да ги изкара пълни глупаци. Не, когато работех по дела в Бюрото, винаги исках да държа нещо в ръката си, нещо, което да можеш да го подадеш на журито, за да го видят и пипнат. Свидетелствата на очевидец в съда са съвсем безполезни, въпреки всичко, което показват по телевизията. Добре, аз отивам в кабинета си да залича компютърния материал. — Хенриксен веднага напусна, оставяйки двойката Брайтлинг сами.