За пръв път някой беше помислил какво да правят с Уил Джиъринг и Нунън беше доволен. Трима военни полицаи го отведоха в складовите помещения на базата. Останалите хора от пътуването отидоха в ергенските офицерски квартири.
Чавес се зачуди дали бельото му ще може да се изпере достатъчно добре, за да се използва отново. Но след това се изкъпа и намери на поставката над умивалника в банята самобръсначка, с която можа да свали наболата черна четина от своето — помисли си той — мъжествено лице. Излезе и намери чисто бельо.
— Накарах хората от базата да се погрижат.
— Благодаря ти, Джон. — Чавес навлече белите боксерки и тениската, след което се зае с Униформата за бойни действия — БДУ — в маскировъчен цвят за горски условия, чиито части бяха подредени на леглото, чак до чорапите и ботите.
— Дълъг ден?
— По дяволите, Джон, цял дълъг месец, докато се върна от Австралия. — Той седна на леглото, след което се замисли за миг и опъна гръб върху завивката. — Сега какво?
— Бразилия.
— Защо?
— Те заминаха там. Проследихме ги и имам въздушни снимки на мястото, където лагеруват.
— Значи отиваме им на гости?
— Да.
— И да направим какво, Джон?
— Да приключим с тази работа веднъж и завинаги, Доминго.
— Мен ме устройва, но дали е законно?
— Ти откога започна да се грижиш за тия работи?
— Женен човек съм, Джон, и съм баща, забрави ли? Сега трябва да бъда по-отговорен.
— Достатъчно е законно, Динг — отвърна тъст му.
— Щом казваш. Сега какво правим?
— Сега дремни малко. Останалата част от екипа пристига след час.
— От кой екип?
— Всички, които могат да се движат и стрелят, синко.
— Муй биен, шефе — отвърна Чавес и притвори очи.
„Бритиш Еъруейз“ 737–700 се задържа на земята колкото може по-кратко, презареди от една цистерна на ВВС и отново излетя за Международно летище „Дълес“ до Вашингтон, където присъствието му нямаше да предизвика някакви коментари. Бойците на ДЪГА бяха откарани на безопасно място и ги оставиха да си починат. Това леко ги разтревожи. Да ги оставят да починат обикновено означаваше, че скоро почивката ще се окаже нещо, което много ще им липсва.
Кларк и Алистър Стенли заседаваха в една стая на Главната квартира на Обединеното командване на Специални операции — с нищо незабележима сграда срещу малък паркинг.
— Е, какво става сега? — попита полковник Уилям Байрън.
Наричан от колегите си „Малкия Уили“, полковник Байрън притежаваше възможно най-неуместния прякор в армията на Съединените щати. Висок точно метър и деветдесет и два и с близо сто и пет килограма тегло, без никакви тлъстини, Байрън беше най-едрият мъж в ОКСО. Този прякор датираше още от Уест Пойнт, където той бе пораснал с петнайсет сантиметра и също толкова килограми след четири години тренировки и здраво ядене и където беше приключил като защитник в армейския отбор по американски футбол, разбил флотския тим със съкрушителната разлика от 35:10 в есенния класически турнир на Стадиона на ветераните във Филаделфия. Акцентът му все още беше от Джорджия въпреки магистърската му степен по мениджмънт от бизнесшколата в Харвард, която ставаше все по-популярна сред военните среди в Америка.
— Ще направим една разходка дотам — каза му Кларк, подавайки сателитните снимки през масата. — Просто едно „здрасти“.
— Къде, по дяволите, се намира този говнярник?
— В Бразилия, западно от Манауш, на Рио Негро.
— Виж ти, цял курорт — отбеляза Байрън, слагайки си очилата за четене, които ненавиждаше. — Кой го е построил и кой е там в момента?
— Хората, които искаха да унищожат целия шибан свят — отвърна Кларк и посегна за клетъчния си телефон, който зачурулика. Отново трябваше да изчака няколкото секунди, докато кодиращите системи се здрависат от двете страни. — Кларк слуша — каза най-после той.
— Тук е Ед Фоли, Джон. Мострата бе проучена от хората ни във Форт Дитерик.
— И?
— И се оказа, че е версия на вируса „Ебола“, казват, модифициран — „конструиран“ е терминът, който те използват всъщност — с добавка, както изглежда, на ракови гени. Те твърдят, че от това бил станал дяволски издръжлив. Нещо повече, пръчиците на вируса били опаковани в миникапсули, за да може да оцелее дълго време на открито. С други думи, Джон, това, което ти е казал руският ти приятел… изглежда, напълно се потвърждава.
— Какво направихте с Дмитрий? — попита ДЪГА Шест.
— Безопасна явка в Уинчестър — отвърна ДЦР. Това беше обичайното място, когато ЦРУ искаше да опази някое лице от чужда националност. — О, от ФБР ми съобщиха, че щатската полиция на Канзас го издирва по обвинение в убийство. Заподозрян е в убийството на Фостър Хъникът от щата Монтана, поне такова е обвинението.