— Ти би ли живял в джунглата без оръжие?
— Но дали са обучени? — настоя командирът на Екип 2.
— Не ми се вярва. Тези хора са академичен тип, но някои от тях може би се оправят из горите, може да са ловци. Предполагам, че сега ще разберем дали новите играчки на Нунън наистина действат толкова добре, колкото твърди той.
— Дано — каза Чавес. Добрата новина беше, че неговите хора бяха върховно обучени и много добре екипирани. Посред бял ден или не, това все пак щеше да бъде работа за нинджи. — Ти ще поемеш цялостното командване, нали?
— Естествено, Доминго — отвърна ДЪГА Шест.
Самолетът потръпна, докато навлизаха във въздушния вихър на КС-10 за въздушно презареждане. Кларк не държеше много да гледа процедурата. Беше едно от най-неестествените зрелища на света — два масивни самолета на практика да се докосват във въздуха.
Малой седеше няколко седалки по-назад и заедно с лейтенант Харисън разглеждаха спътниковите снимки.
— Изглежда лесно — сподели младшият офицер.
— Да бе, дреболия, освен ако не решат да стрелят по нас. Виж, тогава ще стане малко по-забавно.
— Доста ще се претоварим.
— Нали затова има два двигателя, синко — подчерта Малой.
Навън се беше стъмнило. За екипажа на С-5 полетът по нищо не се отличаваше от най-обикновен граждански. Автопилотът знаеше къде се намира и накъде отива, точките на маршрута му бяха програмирани, а на хиляда и шестстотин километра пред тях летище Манауш, Бразилия, знаеше, че идват — специален товарен полет от Америка, който щеше да има нужда от рампа за ден–два, както и от презареждане — тази информация беше изпратена пред тях по факса.
Все още не беше се зазорило, когато забелязаха светлините на пистата. Пилотът, млад майор, изправи гръб в предната лява седалка и забави скоростта на самолета, извършвайки лесната маневра за подстъп, докато помощник-пилотът му, старши лейтенантът вдясно от него, наблюдаваше как контролните прибори отчитат снижаването и намаляването на скоростта. Той издигна носа на С-5В леко нагоре и го накара да докосне пистата със съвсем леко потрепване на корпуса, което подсказа на хората на борда, че летенето е приключило. Имаше скица на летището и той насочи приземилия се самолет към най-отдалечената рампа, след което спря машината и съобщи на завеждащия товара, че е негов ред да си свърши работата.
Минаха няколко минути, докато нещата се организират, след което огромните задни врати се разтвориха и „Найт Хоук“ МН-60К бе измъкнат в предутринния мрак. Сержант Нанс пое контрола над действията на другите трима, включени в екипажа — хора от Сто и шестдесети армейски полк за специални операции, докато разтягаха перките на витлото, свити за транспортирането, и се качи върху фюзалажа, за да се увери, че са правилно монтирани за полетните операции. Хеликоптерът беше напълно зареден с гориво. Нанс намести автоматичния си пистолет М-60 на дясното си бедро и докладва на полковник Малой, че всичко е готово. Малой и Харисън извършиха предстартовия тест на хеликоптера и решиха, че е готов за тръгване, след което докладваха по радиостанцията тази информация на Кларк.
Последните хора, които слязоха от С-5В, бяха бойците на ДЪГА, вече облечени в многоцветни маскировъчни облекла БМУ и с боядисани с камуфлажен грим лица — на кафяви и зелени петна. Джиъринг слезе последен, с торба на главата, за да не може да види нищо.
Оказа се, че не могат да вземат всички на борда. Вега и още четирима други останаха да гледат издигането на хеликоптера с първите утринни лъчи. Примигващите светлини на стробоскопите се наклониха във въздуха и поеха на северозапад, докато останалите на летището войници се мръщеха, че се налага да стърчат сред горещия влажен въздух до транспортния самолет. В същото време до самолета спря един автомобил, с който донесоха някакви формуляри за попълване от екипажа. За изненада на всички присъстващи, нямаше никакви бележки по вида на самолета. Изрисуваните на корпуса му знаци показваха, че е голям транспортен самолет, притежаван от частна компания, и летищният персонал прие всичко това, тъй като съвпадаше с документацията, която беше надлежно попълнена.
„Много напомня за Виетнам“ — помисли си Кларк, докато летяха над зелените върхове на дърветата. Но този път не беше в „Хюи“ и бяха минали почти тридесет години от първото му кръщаване в бойни операции. Не помнеше да е бил уплашен — напрегнат, да, но не истински уплашен — и като си спомни това сега, му се стори поразително. Сега стискаше между коленете си една от пушките МР-10 с монтирани заглушители и летеше към предстояща битка, и сякаш младостта му се беше върнала — докато не се извърна да погледне другите бойци на борда и не забеляза колко млади изглеждаха всички те, а после си припомни, че момчетата са над тридесетгодишни, които означаваше, че след като му се струват млади, значи той самият трябва да е остарял. Избута тази неприятна мисъл настрана и пак погледна навън. Небето вече се озаряваше от светлина, твърде ярка, за да използват очилата за нощно виждане, но не чак толкова, че да виждат добре. Той се зачуди какъв ли е климатът тук. Намираха се точно на екватора и под тях се разстилаше джунгла, щеше да е горещо и влажно, а долу, сред дърветата, щеше да има змии, насекоми и разни други твари, за които това крайно негостоприемно място представляваше истински дом — и този дом сега ги посрещаше, каза си мислено Джон.