За Кларк всичко приличаше на трупане на точки, като в някаква ужасна гладиаторска игра. Непознатите примигвания на компютъра на Нунън започнаха да изгасват едно след друго със спирането на сърцата и с тях — на генерираните от тях електронни сигнали. След още пет минути той преброи четири от първоначалните тридесет проследени сигнала, и всички те тичаха към зданието.
— Боже мой, Бил, какво стана навън? — попита Брайтлинг на входа.
— Избиха ни като шибани овци, човече. Не знам. Не знам.
— Тук е Джон Кларк, обръщам се към Уилям Хенриксен — изпращя радиото.
— Да?
— За последен път: предайте се веднага или ще дойдем да ви приберем.
— Ела де, мамицата ти! — изкрещя в отговор Хенриксен.
— Вега, заеми се с прозорците — заповяда със спокоен глас Кларк.
— Слушам, Команда — отвърна Озо.
Той надигна картечницата М-60 и се зае с втория етаж. Оръжието му се завъртя отдясно наляво, трасиращите куршуми профучаха през голото пространство между него и сградата и стъклата започнаха да се пръскат.
— Пиърс и Лоасел, вие с Конъли тръгнете на северозапад към другите сгради. Унищожете всичко наред.
— Слушам, Команда — отвърна Пиърс.
Оцелелите от горската група се опитаха да отвърнат на стрелбата, главно напосоки, но вдигнаха невъобразима пукотевица във фоайето на щабната сграда. Карол Брайтлинг се разпищя. Стъклото от горния етаж се заизсипва като водопад пред лицата им.
— Накарай ги да спрат! — извика силно Карол.
— Подай ми радиото — каза Брайтлинг и Хенриксен му го връчи.
— Прекратете огъня. Тук е Джон Брайтлинг, прекратете огъня, всички. Това означава и вие, Кларк, окей?
След няколко секунди стрелбата спря, което беше по-трудно за хората на Проекта, тъй като откъм страната на ДЪГА стреляше само едно оръжие и Озо спря веднага щом му наредиха.
— Брайтлинг, тук е Кларк, чуваш ли ме? — изпращя радиото в ръката на Джон.
— Да, Кларк, чувам те.
— Изкарай веднага хората си навън, без оръжие — разпореди се непознатият глас. — И никой няма да бъде застрелян. Моментално изкарай всичките си хора навън, иначе играта наистина ще загрубее.
— Не го прави — промълви Бил Хенриксен.
Усещаше цялото безсмислие на съпротивата, но се боеше повече от поражението, отколкото да загине с оръжие в ръце.
— За да ни избият всички тук и веднага ли? — попита Карол. — Имаме ли някакъв избор?
— Никакъв — отбеляза мъжът й. Пристъпи до бюрото на рецепцията и призова по системата за публично оповестяване всички веднага да се съберат в главното фоайе.
— Добре, добре, излизаме, след секунда, дайте ни просто възможност да се организираме.
— Добре, ще изчакаме малко — отвърна Кларк.
— Това е грешка, Джон — каза Хенриксен на Брайтлинг.
— Цялата шибана работа се оказа една голяма грешка, Бил — отбеляза той.
Бяха се провалили. Черният хеликоптер отново се появи и кацна по средата на пистата, така че да е извън обхвата на вражеските оръжия.
Пади Конъли се озова в горивния склад. Беше огромен надземен резервоар с табела „Дизел № 2“, най-вероятно за миниелектростанцията. Нищо не беше по-лесно и по-забавно от това да вдигнеш във въздуха един резервоар с гориво и пред очите на Пиърс и Лоасел експертът по експлозивите прикрепи пет килограма заряди от другата страна на резервоара, срещу електростанцията, за която беше предназначен. „Цели тридесет и две хиляди литра — помисли си той, — напълно достатъчно, за да се поддържа този генератор дълго време.“
— Команда, тук Конъли.
— Конъли, тук Команда — отзова се Кларк.
— Ще ми трябва още — всичко, което донесох — докладва той.
— На хеликоптера е, Пади. Изчакай малко.
— Разбрано.
Джон се приближи до края на гората, няма и на триста метра от сградата. Точно зад него Вега все още държеше насочена тежката си картечница, а всички останали бойци бяха наоколо, с изключение на Конъли и двамата стрелци с него. Възбудата им вече се беше стопила. Този ден беше мрачен. Успех или не, нямаше нищо забавно в това да отнемеш чужд живот, а работата им през този ден приличаше на убийство повече от всичко, което бяха правили досега.
— Излизат — каза Чавес, взирайки се през окулярите на бинокъла си. Преброи ги бързо. — Виждам двадесет и шест души.
— Горе-долу колкото се очакваше — каза Кларк. — Дай ми бинокъла. — Искаше да види дали ще разпознае нечии лица. За негова изненада първото лице, на което можеше да даде име, се оказа единствената жена в компанията, самата Карол Брайтлинг, научният съветник на президента. Мъжът до нея трябваше да е бившият й съпруг, Джон Брайтлинг, реши той. Те излязоха навън и се отдалечиха от зданието по широката рампа, която самолетите използваха, за да завият. — Продължавайте да се отдалечавате от сградата — нареди им той по радиото и те изпълниха нареждането му така послушно, че той сам се изненада.