Добра новина. Командирът сигурно бе с военна подготовка. Гласът му беше хладен като пара от сух лед. Дотук добре.
Лажес, на Азорските острови. Кларк се замисли. Бившата база на флота на САЩ… още ли бе действаща? Може би служеше само за поддръжка на далечни презокеански полети — като място за презареждане на гориво? Е, онзи отляво беше заговорил на испански, и му отговориха на испански. Вероятно не бе от Близкия изток. Испански… баски? Все още се перчеха в Испания. А онази жена, тя коя ли е? Кларк я погледна. В момента всички се оглеждаха и беше безопасно да си го позволи. Малко над петдесетте, елегантна. Испанският посланик във Вашингтон беше мъж. Дали не е съпругата му?
Мъжът отляво премести поглед към съседната седалка.
— Вие кой сте?
— Алистър Стенли — последва отговорът.
Кларк знаеше, че няма никакъв смисъл Алистър да лъже. Пътуваха открито. Никой не знаеше за агенцията им. Те дори все още не бяха я основали. Мамка му!
— Британец съм — добави с треперещ глас Ал. — Паспортът ми е в чантата в бага… — Той се пресегна към багажника и онзи плесна ръката му с дулото на пистолета си.
Добра игра, прецени Джон, въпреки че не подейства. Можеше да свали чантата си, да извади паспорта и пистолетът да се озове в скута му. Жалко, че онзи с оръжието му повярва — по гласа му личеше, че е европеец. Но Алистър набираше скорост. Трите вълка не знаеха, че в кошарата има три кучета. И то големи.
В момента Уили сигурно беше на телефона. „Делта“ държеше резервен екип на сменна готовност и сега хората се подготвяха за евентуално потегляне. С тях щеше да е полковник Байрън. Уили Дребосъка си беше такъв — истински воин. Имаше си зам. по изпълнителската част и съответен персонал да се грижат за нещата в тила, докато той води операцията от фронтовата линия. Вече сигурно се въртяха доста колелета. Единственото, което трябваше да правят Джон и приятелите му, бе да си стоят кротко по местата… докато похитителите не направеха нещо гадно, разбира се.
Отново испански отляво.
— Къде е съпругът ви? — настоя онзи.
Доста бе ядосан. Имаше логика. Посланиците са добри мишени. Впрочем, жените им също. Жената твърде рязко се открояваше, за да е съпруга на най-обикновен дипломат, а постът във Вашингтон сигурно беше върхов. Човек от горната класа, вероятно аристократ. В Испания все още се срещаха такива. Висока цел, с чиято помощ може да се упражни натиск над испанските власти.
„Провалена акция“, бе следващата му мисъл. Искаха него, не нея, и това никак нямаше да ги зарадва. „Лошо разузнаване, момчета — помисли си Кларк, забелязал обземащия ги гняв. — Дори и на мен ми се случва понякога. Поне по един шибан път всяка година.“ Двамата си заговориха нещо… тихо, но езикът на жестовете подсказваше всичко. Беше им кипнало. „Така, значи имаш трима (или повече?) разгневени терористи с оръжия на борда на двумоторен самолет над Атлантическия океан, нощем.“ Можеше да е и по-лошо. По някакъв начин. Например можеха да са с якета, гарнирани с пластичен взрив „Праймъкорд“.
Бяха малко под тридесетгодишни, прецени Кларк. Достатъчно възрастни, за да имат технически опит, но твърде млади, за да минат без наставленията на зрял човек. Малък оперативен опит и недостатъчна способност за преценка на ситуацията. Въобразяваха си, че всичко им е ясно, и се смятаха за много умни. В това се състоеше проблемът със смъртта. Тренираните бойци познаваха реалностите, свързани с нея, по-добре от терористите. Тези тримата държаха да успеят на всяка цена и не бяха в състояние да обмислят алтернативата. Може би подвеждаща мисия. Баските сепаратисти никога не бяха се забърквали с хора от чужда националност, нали? Във всеки случай не и с американци, но това тук беше американски самолет — прекалено дебела черта, за да си позволят да я престъпят. Провалена акция? Вероятно. Лошо.
В подобна ситуация ти е нужна някаква степен на предсказуемост. Дори тероризмът си има правила. Почти като в църковен ритуал, стъпки, които всеки трябва да направи, преди да се случи нещо наистина лошо, което дава пък на добрите шанс да поговорят с лошите. Пращаш парламентьор, за да установиш връзка с тях, уговаряш отначало дреболиите — „вижте, защо не пуснете поне дечицата и майките им, окей? Няма да ви струва много, а така вие и групата ви изглеждате много лошо по телевизията, нали разбирате?“ Караш ги полека-лека да отстъпват. После старите хора — кой ще държи толкова да претрепе някой дядка или бабе? После идва ред на храната, с малко валиум в нея, докато разузнавателният екип през това време прикрепва към самолета микрофони и миниатюрни лещи, чиито фибро-оптични кабели захранват образа на телекамерите.