— Но сложността… — понечи да възрази една дама от публиката.
— Се среща всеки ден… всъщност всяка секунда. Както и нещата, които се опитваме да надвием. Ракът например. Не, госпожо, нима вие желаете да сложим край на нашата работа, ако това означава, че няма да се намери лечение за рака на гърдата? Тази болест поразява пет процента от населението по целия свят. Ракът е генетична болест. Ключът към лечението му е в човешкия геном. И моята компания ще намери този ключ! Остаряването е същото нещо. Екипът на Салк в Ла Хола намери гена убиец преди повече от петнадесет години. Ако намерим начин да го изключим, тогава човешкото безсмъртие може да стане реалност. Харесва ли ви идеята да живеете вечно в тяло на двадесет и пет годишна възраст?
— Но какво ще кажете за свръхнаселеността? — Този път възражението на съпругата на конгресмена прозвуча малко по-тихо. Мисълта беше твърде мащабна, твърде изненадваща, за да я отхвърлиш незабавно.
— Едно по едно. Изобретяването на ДДТ унищожи огромни количества болестотворни насекоми и тъкмо това увеличи населението по света, нали? Добре, сега живеем малко по-претъпкано, но нима някой тук държи да върнем комара „анофелес“? Нима маларията е разумен метод за контрол над нарастването на населението? Никой от присъстващите не иска да върнем войната, нали? А и нея сме използвали, за да ограничаваме нарастването на населението. Но я премахнахме, нали? По дяволите, контролът върху увеличаването на населението не е кой знае колко трудно нещо. Изисква се просто контрол над раждаемостта и напредналите страни вече знаят как да го прилагат, а и слаборазвитите страни го знаят, стига да имат причина да го правят… Може да мине едно поколение — продължи замислено Джон Брайтлинг, — но нима има някой тук, който да не желае отново да бъде на двадесет и пет години — и то с всички неща, които е научил междувременно, разбира се. На мен лично адски ми допада! — продължи той с усмивка.
С високите си до небето заплати и обещания за дивиденти, компанията му беше събрала невероятно талантлив екип, който да се занимава точно с този ген. Печалбите, които можеха да се извлекат от контрола над него, трудно можеха да се изчислят, а американският патент беше в сила седемнадесет години! Човешкото безсмъртие, тази древна мечта на медицинската общност, за първи път беше предмет на сериозно изследване, а не тема от жълтата научна фантастика.
— Смятате, че можете да го постигнете? — попита друга дама, също съпруга на конгресмен — този път от Сан Франциско. Всякакви жени се чувстваха неотразимо привлечени от този мъж. Парите, властта, добрият външен вид и добрите му маниери го правеха неотразим.
Джон Брайтлинг се усмихна широко.
— Попитайте ме след пет години. Познаваме гена. Трябва да се научим как да го изключваме. В това се крие огромно количество фундаментална наука, която трябва да разкрием, и по пътя се надяваме да открием куп много полезни неща. Все едно да тръгнеш на пътешествие с Магелан. Не сме сигурни какво точно ще намерим, но знаем, че ще бъде интересно. — Никой не отбеляза, че след точно това си пътуване Магелан не се беше завърнал.
— И печелившо? — попита един сенатор от Уайоминг.
— Така действа нашето общество, нали? Плащаме на хората, за да вършат полезна работа. Тази сфери не е ли достатъчно полезна?
— Ако го направите, предполагам, да. Самият сенатор също беше медик, практикуващ лекар, и познаваше основата, но дълбините на науката му бяха недостъпни. Концепцията, целта на корпорация „Хоризонт“ звучаха зашеметяващо, но той не беше от хората, които биха заложили срещу тях. Бяха се справили твърде добре със създаването на лекарства против рак и на синтетични антибиотици и бяха водещата компания в проект „Човешки геном“, глобално усилие да се разшифрова основата на човешкия живот. Самият Джон Брайтлинг бе гений и му беше лесно да привлича други като себе си в компанията. Беше невероятно обаятелен, но за разлика от политиците, длъжен беше да признае сенаторът, имаше нещо, с което да подкрепи показността си. С външния си вид на кинозвезда, с непринудената усмивка, с превъзходната способност да изслушва, със зашеметяващо аналитичния си ум, доктор Джон Брайтлинг можеше да събуди интереса на всички край себе си — и при това можеше да поучава, можеше да убеждава всички околни. Поученията му бяха прости за необразованите и доста усложнени за специалистите от неговата област, на върха на които самият той неоспоримо царуваше. О, имаше и някои други: Пат Рейли от „Харвард-Масачузетс Дженеръл“, Арон Бернщайн в „Джон Хопкинс“, Жак Елизе в „Пастьор“. И може би Пол Гинк в Беркли, Великобритания. Но това беше положението. Каква великолепна клиника можеше да създаде Брайтлинг, помисли си сенаторът — но не, той беше твърде добър, за да се хаби над хора, хванали последната версия на грипа.