След нейното назначаване медиите го оставиха на мира. Изводът беше, че медиите не са ничий приятел. Липсваха им собствени убеждения и затова само публикуваха това, което казваха хората, поради което тя трябваше да говори, извън протокола, дълбоко зад кулисите или просто между другото, пред най-различни репортери. Някои от тях, тези. които редовно покриваха екологията, поне я разбираха и в повечето случаи тя можеше да разчита, че ще напишат материалите си грамотно, но те винаги включваха научния боклук на противната страна — „да, може би вашата позиция има достойнства, но науката все още не е достатъчно убедителна, а компютърните модели не са достатъчно точни, за да оправдаят подобни действия“, отвръщаше противната страна. В резултат на което обществената поддръжка — според социологическите измервания — се беше заковала на място и дори се бе смъкнала. Президентът беше всичко друго, но не и екологичен президент — но копелето му с копеле се измъкваше много добре, като същевременно използваше нея, Карол Брайтлинг, за политически камуфлаж — или дори за политическо прикритие! Това я ужаси… или щеше да я ужаси при по-други обстоятелства. Доктор Брайтлинг вдигна ципа на полата си и си облече сакото на костюма. Доктор Брайтлинг, старши съветник на президента на Съединените щати. Което означаваше, че може да го вижда два пъти седмично. И че той чете докладите с нейните позиции и политическите й препоръки. И че тя има достъп до най-влиятелните представители на медиите и че е свободна да преследва собствената си програма… в разумни граници.
Но пак тя беше човекът, който плащаше цената. Винаги беше тя, помисли си Карол и почеса Джигс между ушите. Котаракът щеше да изкара деня в собствените си занимания, предимно дремейки на слънце на перваза, и щеше да чака господарката си да се върне и да го нахрани с „Фриски“. Не за първи път тя си помисли да спре край някой магазин за домашни любимци и да купи на Джигс живо мишле, с което да си поиграе — и след това да го изяде. Пленителна гледка беше този природен процес — хищник и жертва, всеки играе своята роля… както трябваше да е устроен светът и както е било през неизброимите векове, чак до последните един-два. „Докато човекът не е започнал да променя всичко“ — помисли си тя. натискайки стартера на колата си, загледана в каменния паваж на улицата — все още истински павета с все още запазени следи от тежки каруци — и сгради, издигнати на мястото на някогашната хубава гъста гора с вековни дървета. А отвъд реката беше дори по-лошо. Само остров Тиъдър Рузвелт беше в изначалния си вид — но и той нарушен от рева на реактивните двигатели… Както обикновено, тя беше в челото на ежедневния забързан за началото на работния ден трафик, и бързо взе разстоянието от около километър и половина до мястото си за паркиране — на тридесет и шест метра от западния вход. Рангът й беше висок и не я подлагаха на претърсване с куче. Тайните служби използваха белгийски кучета — приличаха на кафяви немски овчарки, имаха остро обоняние и бърз мозък — които душеха колите за експлозиви. Тя слезе от хондата и се качи право в кабинета си. Всъщност не беше никакъв кабинет, а кабинка, макар и по-широка от тези на секретарката и помощника й. На бюрото й лежеше дайджестът — ксерокопия на статии от различни национални вестници, смятани за важни за работещите в това здание, заедно с нейния екземпляр от „Сайънс Уикли“, „Сайънс“ и днес, „Сайънтифик Америкън“, плюс няколко медицински списания. Публикациите по екология щяха да пристигнат след два дни. Още не беше седнала и секретарката й, Марго Евънс, влезе с кодираната папка по политиката на ядреното въоръжаване, която тя трябваше да прегледа преди да даде на президента съвета си, който той щеше да отхвърли. Но тя нямаше да му даде повод да приеме оставката й. Рядко някой на това равнище на администрация сам си подаваше оставката, въпреки че местните медии умееха да разчитат признаците. Защо да не направи една стъпка по-напред от обичайното и да препоръча затварянето на мръсния ядрен реактор в Ханфорд, Вашингтон? Единственият американски реактор със същото предназначение като този в Чернобил — по-малко енергиен реактор, отколкото средство за производство на плутоний 237 за ядрени оръжия — най-гадното изобретение, сътворено от войнствено настроените мозъци на мъжете. Около Ханфорд се бяха появили нови проблеми, нови изтичания от тамошните резервоари, вярно, открити преди да могат да замърсят водата, но все пак заплаха за околната среда, чието оправяне щеше да струва скъпо. Химическите смеси в тези резервоари бяха ужасно разяждащи и смъртно отровни, и радиоактивни… а президентът дори не желаеше и да чуе за това.