Научните основания за нейните възражения срещу Ханфорд бяха убедителни, дори Ред Лоуел го признаваше — но именно той настояваше да се построи нов Ханфорд! Не, президентът не можеше да одобри това!
След тази успокоителна мисъл доктор Брайтлинг си сипа чаша кафе и започна да чете дайджеста, без да престава да мисли как да напише предварително обречената си препоръка към президента.
— Е, господин Хенриксен, кои бяха те? — попита сутрешният водещ.
— Не знаем много освен името на предполагаемия им водач — Ернст Модел. Модел някога беше член на „Баадер-Майнхоф“, прословутата германска терористическа група от 70-те и 80-те години. Изчезна преди около десет години. Ще е интересно да узнаем къде точно се е крил.
— Разполагахте ли с негово досие по времето, когато работехте към Екипа за спасяване на заложници към ФБР?
— О, да. — Усмивка. — По физиономия. Досието на господин Модел сега ще мине към архива.
— И все пак, беше ли това терористичен инцидент, или най-обикновен грабеж на банка?
— От досегашните съобщения в пресата не може да се определи, но не бих изключил напълно и грабежа като мотив. Едно от нещата, които хората забравят за терористите, е, че те също трябва да ядат, а за това им трябват пари. Имаме достатъчно прецеденти с хора, смятани за политически престъпници, които нарушават закона само за да се сдобият с пари за преживяване. Тук, в Америка, ЗМР — „Заветът, мечът и ръката на Всевишния“, както сами се наричаха — ограбваха банки, за да се издържат. „Баадер-Майнхоф“ в Германия отвличаха хора, за да измъкват пари.
— Значи според вас те са просто престъпници?
Сериозно кимване.
— Тероризмът е престъпление. Това е първото правило във ФБР, където съм работил. Съответно тези четиримата, които бяха убити вчера в Швейцария, бяха престъпници. За тяхно нещастие, швейцарската полиция, както изглежда, е съставила и обучила един великолепен, високопрофесионален екип за специални операции.
— Как бихте оценили акцията?
— Много добра. Телевизионният репортаж не показва никакви грешки. Всички заложници бяха спасени и всички престъпници бяха убити. Това е нормално при подобен инцидент. На теория човек би искал да хване престъпниците живи, ако е възможно, но това не винаги е възможно. Животът на заложниците в случай като този има абсолютен приоритет.
— Но терористите нямат ли права?
— По принцип те имат същите права, като всички други престъпници. ФБР също проповядва това и най-доброто, което можеш да направиш като служител от силите на реда, е да ги арестуваш, да ги изправиш пред съда и да ги осъдиш, но не забравяйте, че заложниците са невинни жертви, чийто живот е поставен под заплаха заради действията на престъпниците. Поради това се опитваш да им дадеш шанс да се предадат — всъщност опитваш се да ги обезоръжиш, ако можеш.
— Но много често не разполагаш с този лукс — продължи Хенриксен. — Според това, което видях по телевизията, екипът На швейцарската полиция действаше точно така. както ни обучаваха в Куонтико. Прилагаш смъртоносна сила само тогава, когато е необходимо — но когато е необходимо, наистина я прилагаш.
— Но кой решава кога е необходимо?
— Командирът на място въз основа на опита си и личната си преценка. „А след това — не добави Хенриксен — такива като вас започват адски да спекулират по негов адрес.“
— Вашата компания обучава местните полицейски сили в тактиката на СВТ, нали?
— Да, така е. При нас работят много ветерани от ФБР, ЕСЗ, „Делта Форс“ и други организации и ние бихме могли да използваме тази швейцарска операция като учебен пример — каза Хенриксен, който оглавяваше международна корпорация, която тренираше и чуждестранни полицейски сили, и да бъде мил с швейцарците изобщо нямаше да навреди на баланса на бюджета му.
— Господин Хенриксен, благодарим за участието ви тази сутрин. С вас беше Уилям Хенриксен, експерт по международния тероризъм, главен изпълнителен експерт от „Глобъл Секюрити Инкорпорейтид“, международна консултантска фирма. Гледахте „Двадесет и пет минути след часа“.
Хенриксен запази спокойното си професионално изражение цели пет секунди след като най-близката камера се изключи. Във фирмения му щаб вече бяха записали интервюто му и щяха да го прибавят към обемистата видеотека с подобни материали. ГСИ беше известна в много райони на света и рекламната им видеокасета включваше откъси от много такива интервюта. Сценичният директор го изведе от студиото до гримьорната, където му свалиха пудрата и го оставиха да си излезе сам до чакащата го отвън кола.