И този път беше минало добре, прецени той, преглеждайки казаното наум. Трябваше да разбере кой е обучавал швейцарците. Отбеляза си да нареди да проучат въпроса на място. Ако беше частна компания, тя щеше да се окаже сериозна конкуренция, макар че имаше вероятност да е швейцарската армия — може би дори военно формирование, маскирано като полицаи — вероятно с известна техническа помощ от страна на германските ГСГ-9. Няколко телефонни обаждания щяха да изяснят това.
Самолетът кацна точно по разписание. Винаги можеш да разчиташ на швейцарците, че правят всичко навреме. Дори полицейският екип вероятно беше действал по разписание в операцията си предната вечер, помисли си Попов. Седалката му в първа класа беше близо до вратата, така че той се оказа третият пътник, който се озова навън, след което си прибра чантите и мина през проверката на митницата. Америка, както той отдавна се беше уверил, бе страната, в която най-трудно може да влезе чужденец — въпреки че с малкия му багаж и декларацията, че няма нищо за деклариране, този път се оказа някак си по-лесно. Митническите служители се държаха учтиво и му махнаха с ръка да мине направо към стоянката за таксита, където срещу обичайната умопомрачителна сума се качи в колата на някакъв пакистанец да го откара до града и се зачуди разсеяно дали такситата не са комбина с митничарите. Но разходите му в командировката се осребряваха — което означаваше, че трябва да вземе разписка — а освен това се беше подсигурил така, че да може да си позволи подобни неща и без нея, нали? Загледа се усмихнат в градския пейзаж.
Таксито го свали до сградата, където бе апартаментът му — плащаше се от работодателя му, което за тях бе разход, приспадай от данъка — Попов беше започнал да изучава американския данъчен закон, — а за него беше безплатно. Той се качи, преоблече се и пак слезе долу и помоли портиера да му извика такси. Оттук имаше още петнадесет минути до офиса.
— Е, как мина? — попита го шефът.
В стаята се носеше странно бръмчене, предназначено да пречи на евентуалните подслушващи устройства, които можеше да е поставила някоя конкурентна корпорация. Фирменият шпионаж бе съществен елемент от живота на компанията на този човек и защитните средства срещу него бяха поне толкова добри, колкото използваните от КГБ. Навремето Попов беше вярвал, че правителствата разполагат с най-доброто във всяко отношение. Това със сигурност не беше вярно за Америка.
— До голяма степен според очакванията ми — каза той. — Големи глупаци. Наистина се държаха прекалено любителски въпреки цялото обучение, което им осигурявахме през осемдесетте. Казах им, ако искат, да ограбят банката като прикритие за истинската цел…
— Която беше?
— Да бъдат убити — отговори на часа Дмитрий Аркадиевич. — Поне такива бяха твоите намерения, доколкото разбрах.
Думите му предизвикаха усмивка, с каквато Попов не беше свикнал. Отбеляза си наум да провери каква е цената на акциите на банката. Дали целта на тази „акция“ не е била да се разклати положението й на борсите? Това не му се струваше много вероятно, но въпреки че не му трябваше да знае защо му възлагат да върши тези неща, вроденото му любопитство се възбуди. Този човек се отнасяше с него като с наемник и макар Попов да знаеше, че се е превърнал точно в това, откакто престана да служи на страната си, това някак оскърбяваше самочувствието му на професионалист.
— Ще искаш ли други подобни услуги?
— Какво стана с парите? — попита шефът.
— Е, швейцарците ще намерят за какво да ги използват. — Собственият му банкер със сигурност щеше да намери за какво. — Разбира се, не очакваше да ги върна, нали?
Шефът поклати глава.
— Всъщност не. Пък и сумата е незначителна.
Попов кимна разбиращо. „Незначителна?“ Никой агент на съветска служба не беше получавал толкова пари наведнъж — КГБ винаги беше стиснат при плащанията си, независимо от важността на предоставената информация — пък и изобщо не даваше току-така пари в брой. Всяка рубла трябваше да се отчита, в противен случай дребнавите счетоводители на площад „Дзержински“ № 2 побесняваха — как така някакъв си полеви служител си е позволил да бъде ларж в своите операции! Другото, което го учуди, беше как работодателят му е препрал тези пари в брой. В Америка, ако депозираш или изтеглиш само десет хиляди долара в брой, банката е задължена да го впише във ведомостите си. Смяташе се, че така се затрудняват търговците на наркотици, но те въпреки това успяваха да се справят с тази пречка. Дали и в други страни съществуваха подобни правила? Попов не знаеше. В Швейцария не, в това беше сигурен, но толкова много банкноти не можеха просто така да се материализират от въздуха в сейфовете на една банка, нали? По някакъв начин неговият шеф го беше постигнал. Ернст Модел може и да беше аматьор, но този човек не беше. И той не биваше да забравя това.