— Това ни е рожденото право.
— Би трябвало — съгласи се Фостър. — Нещо, за което си струва да се бориш.
— До каква степен? — попита Марк, оглеждайки с възхищение трофеите. Кожата от мечка гризли беше особено впечатляваща… и вероятно адски незаконна.
Фостър сипа на госта си още бърбън.
— Не знам как е там, на изток, но тук, при нас, ако се биеш — се биеш. До края. Врагът ти се кротва само като го светнеш между фаровете.
— Но после трябва да се отърваваш от тялото — подхвърли Марк и отпи от чашата си. Евтино уиски. Едва ли защото не можеше да си позволи скъпо.
Смях:
— Да си чувал за булдозер? К’во ще кажеш за едно хубаво пожарче?
Някои в тази част на щата вярваха, че Фостър е убил едно ченге от тия, дето гонят бракониерите. В резултат на което местната полиция беше доста мнителна. Хората от патрула по магистралата например не му даваха да вдигне и един километър над ограничението. Но макар да бяха намерили колата — изгорена, на 65 километра оттук — тялото на полицая го нямаше, и толкоз. Из тази част на щата не можеше да се намерят кой знае колко хора за свидетели, въпреки новата къща на осем километра оттук. Марк се отпусна в коженото кресло.
— Хубаво е да си част от природата, нали?
— Да. Знаеш ли, понякога си мисля, че май разбирам индианците.
— Познаваш ли някой?
— О, разбира се. Чарли Грейсън, той е от племето неперсе, водач на ловци, давам му коня си. Аз също го правя от време на време, за да припечеля някой долар, всъщност качвам се с коня в планината, срещам хора, излезли на лов. Лосът там е доста нагъсто.
— А мечката?
— Достатъчно — отвърна Фостър. — Главно черна, но има и гризли.
— Какво използваш? Лък? Добродушно поклащане на главата.
— Не, възхищавам се на индианците, но самият аз не съм такъв. Зависи какво ловуваш и в каква местност. Главно „Уинчестър“ .300 със затвор, но за отблизо става и сачмен полуавтоматичен. Не е като да го съдереш с два сантиметра дупка, като улучиш, нали разбираш?
— Ръчно зареждане?
— Разбира се. Така е много по-лично. Трябва да покажеш някакво уважение към плячката, нали разбираш, та боговете на планината да са доволни. — Фостър се усмихна. — А ти с какво се занимаваш, Марк?
— Молекулярна биохимия.
— Това какво означава?
— О, да се опитваш да разбираш живота. Например, как мечката души толкова добре — продължи той. Лъжеше, разбира се. — Обикалям по места като това, ловувам, срещам се с хора, които наистина разбират животните по-добре от мен. Хора като теб — завърши Марк и вдигна чашата си за наздравица. — А ти?
— Ами… аз вече съм пенсионер. Поспестих едно-друго. Ще повярваш ли, че бачках като геолог за една петролна компания?
— Къде си работил?
— По целия свят. Имах добър нюх и петролните компании ми плащаха доста, щом им намерех добър материал, нали разбираш. Но трябваше да се откажа. Да ти го кажа направо — е, ти си летял доста, нали?
— Обикалям — съгласи се Марк.
— Кафявата пушилка — каза Фостър.
— А?
— Хайде, виждал си го навсякъде из този скапан свят. Някъде на около девет хиляди метра, оная, червеникавокафявата пушилка. Сложни въглеводороди, главно от пътническите самолети. Един ден летях от Париж — междинен полет от Бруней, тръгнах по по-дългия път, щото исках да се отбия в Европа, да се видим с един приятел. Както и да е, та си седя аз в онзи шибан 747 посред шибания Атлантически океан, на около четири часа от сушата, нали знаеш? Място първа класа, до прозореца, седя си и си пия питието, гледам през прозореца, и ето ти я пушилката — едно голямо кафяво говно, и ми светва, че лично аз помагам това нещо да става, да се цапа цялата тая шибана атмосфера.
— Та искам да кажа — продължи Фостър, — че това беше моментът на моето… просветление. Мисля, че така може да го нарече човек. Връчих си оставката още на другата седмица, прибрах си дяловите акции, шитнах ги на половин цена и купих това място. Сега какво — гоня дивеч, ловя риба, поработвам малко като водач наесен, чета много, написах даже и една книжка какво причиняват петролните продукти на околната среда, и, горе-долу, това е.
Тъкмо книгата беше привлякла вниманието на Марк, разбира се. За историята с кафявата пушилка се споменаваше в слабия й предговор. Фостър беше фанатик, но не от съвсем смахнатите. Къщата му беше с електричество и телефон, на бюрото имаше висококачествен компютър „Гейтуей“. Дори сателитна телевизия, плюс обичайния пикап „Шевролет“, със скоби за пушката на задното стъкло… И едно булдозерче с дизелово гориво. За фанатик — фанатик си беше, но не и от съвсем побърканите. Толкова по-добре — не му трябваше идиот, а някой просто достатъчно луд. Фостър беше. Убийството на ченгето, тръгнало да лови бракониери, беше достатъчно доказателство.