— Това, дето дими в ръката ти, е вредно — отбеляза Чавес.
— Както и това, с което си изкарваме хляба, Динг. От коя част на Лос Анджелис си?
Динг му каза.
— Без майтап? По дяволите, аз отраснах няма и на километър оттам. Ти си бил в махалата на „Бандитос“.
— Само не ми казвай, че… Главният помощник кимна.
— „Пискадорес“, докато не пораснах и не се измъкнах от тях. Един съдия ме посъветва по-добре да се запиша в армията, отколкото да свърша в затвора, така че пробвах при морските, но не ме приеха. Путьовци — коментира Чин и изплю парче тютюн от пурата си. — Тъй че станах механик… а после чух за СЕАЛ-ите, и, да ти кажа, хич не беше лош животът. Ти, както чух, си от Управлението.
— Почнах от Единайсети-Браво. Попътувах из Южна Америка — пълни говна, а после срещнах нашата Шесторка и той ме взе при себе си.
— Управлението ли те прати на даскало?
— Да, в „Джордж Мейсън“, магистърска степен. Международни отношения. А ти?
— Голяма работа си. Аз съм психология, само бакалавърска. в университета „Олд Доминиън“. При доктора на екипа, Белоу. Умно копеле. Имам цели три негови книги.
— Как е бачкането при Ковингтън?
— Добре. Той е бил тук и преди. Разбран човек. Екипът е добър, но както обикновено, няма адски много бачкане. Като вашта свалка в банката. Бързо и чистичко. — Чин издуха облаче дим към небето.
— Е, благодаря ти, главен.
— Чавес! — викна Питър Ковингтън от вратата. — Да не се опитваш да ми откраднеш номер едно?
— Току-що разбрах, че сме израснали в съседни квартали, Питър.
— Сериозно? Не може да бъде — каза командирът на Екип 1.
— Хари го заболя малко глезенът тази заран. Не е страшно, дъвче аспирин — уведоми Чин шефа си. — Навехна го преди две седмици при скоковете — добави той за Динг.
Проклетите тренировъчни аварии! Това беше проблемът в работата им, знаеха го и тримата. Членовете на ДЪГА бяха подбрани по много съображения, не на последно място от които беше брутално състезателният им характер. Всеки се стремеше да се състезава с всички останали и всеки дърпаше до предела, а това водеше до наранявания и тренировъчни злополуки — и беше направо чудо. че все още не бяха вкарали някой в болницата на базата. Със сигурност щеше да се случи скоро. Членовете на ДЪГА можеха да изключат тази черта от характерите си точно толкова трудно, колкото да спрат да дишат. Членовете на някой олимпийски отбор едва ли проявяваха по-голяма упоритост в работата си. Или си най-добрият, или си нищо. И затова всеки можеше да пробяга километър и половина само с трийсет–четирийсет секунди под световния рекорд, и то обут в бойни обуща, а не с обувки за бягане. Теоретично в това имаше логика. В бойна ситуация някаква си половин секунда можеше като нищо да се окаже разликата между живота и смъртта — и нещо по-лошо, не смъртта на някой от тях самите, а на някой невинен, на заложник, когото си се заклел да защитиш и спасиш. Но най-голямата ирония беше, че на действащия екип не се позволяваше да извършва тежки тренировки поради опасението от учебна злополука, и затова с времето уменията им отслабваха — в този случай в продължение на две седмици режим на бойна готовност. Още три дни и срокът на Екип 1 щеше да свърши, след което идваше ред на Чавес.
— Чух, че програмата СВТ не ти харесва — каза Чин.
— Не особено. Добра е за планиране на ходове и прочие, но не и за финалния щурм.
— Използваме я от години — каза Ковингтън. — Напоследък е много по-добра, отколкото беше.
— Аз предпочитам мишени на живо и екипировката М1ЬЕ8 — настоя Чавес. Имаше предвид тренировъчната система, използвана в армията на САЩ, в която всеки войник разполагаше с лазерни датчици, инсталирани по тялото.
— Но тя не е добра за близко разстояние, тя е за далечно — възрази Питър.
— Но пък никога не е била използвана на близко — каза Динг. — Виждаш ли, приближим ли се, всичко е решено. Нашите хора не пропускат целта.
— Прав си — съгласи си Ковингтън.
Чу се изщракване на снайперистка пушка — стрелците на ДЪГА провеждаха практика на дистанция 900 метра и се състезаваха кой ще групира попаденията си в най-тесен кръг. В момента водеше Хомър Джонстън, снайпер Две-едно на Динг, с три милиметра по-добър от Сам Хюстън, водещия снайперист на Ковингтън на 450 метра — от това разстояние всеки от тях можеше да вкара десет последователни изстрела в кръг от пет сантиметра, което беше значително по-малко от човешка глава. Два пропуска от страна на който и да било от стрелците на ДЪГА за седмица бе изключение и обикновено се обясняваше с това, че нещо е попречило на траекторията на куршумите. Но, разбира се, на стрелците тепърва им предстоеше да пропуснат нещо. Проблемът не беше в стрелянето. То вече беше достатъчно точно — нещо повече, те можеха добре да разчетат времето си да се задействат и да свалят обектите, за което най-често зависеха от доктор Пол Белоу. Стрелбата, която практикуваха ежедневно, беше най-напрегнатата част, разбира се, но също така технически и оперативно най-лесната. В това отношение нещата изглеждаха извратени, но пък и в цялата им работа имаше нещо извратено.