На бюрото го чакаше списък на хората, които щяха да го посетят днес. Трима банкери и двама търговци: първите, за да обсъдят кредитите за един нов бизнес, с който той възнамеряваше да се заеме, а вторите — за да потърсят съвета му относно пазарните тенденции. Това, че търсеха съвета му за подобни неща, подхранваше и без това значителното му самочувствие.
Попов слезе от самолета като най-обикновен бизнесмен. Носеше дипломатическо куфарче с отваряща се с цифрова комбинация ключалка, без никакво късче метал вътре, за да не би някой оператор на магнитомер да го помоли да го отвори и да види банкнотите — терористите наистина бяха усложнили пътуванията на всички, помисли си бившият офицер от КГБ. Ако някой измислеше още по-сложни скенери, които да броят и парите в ръчния багаж например, това щеше още повече да обърка бизнеса на много хора, в това число и на самия него. А пък пътуването с влак беше отегчителна работа.
Нещата вървяха според уговорката. Ханс седеше на уговореното място и четеше „Шпигел“. Беше облечен в кафяво кожено яке, както се бяха разбрали. Видя Дмитрий Аркадиевич с черното куфарче, допи кафето и го последва на двадесетина метра, после зави наляво, за да излязат през различни изходи и да пресекат паркинга по различни пешеходни пътеки. Попов леко завъртя глава, забеляза Ханс и прецени поведението му. Фюрхтнер изглеждаше напрегнат. Повечето като него биваха залавяни поради предателство и макар двамата с Петра да познаваха Дмитрий и да му вярваха, човек все пак може да бъде предаден само от някой, на когото вярва — факт, известен на всеки нелегален по света. И макар да познаваха Попов както лично, така и по репутация, те не можеха да четат чужди мисли — което обстоятелство, разбира се, в дадения случай работеше в полза на Попов. Той се усмихна, спря за момент и се огледа за някакви признаци дали не следят него, после продължи към колата на Фюрхтнер — син „Фолксваген Голф“. Качи се, седна и въздъхна:
— Грюс Гот!
— Добро утро, хер Попов — каза Фюрхтнер на английски. Американски английски без никакъв акцент. Сигурно беше гледал много телевизия.
Руснакът набра комбинацията на ключалката на куфарчето си, отвори го и го сложи в скута на немеца.
— Всичко е наред, нали?
— Доста е обемисто.
— Да, сумата е значителна — съгласи се Попов.
И точно в този момент в очите на Фюрхтнер се изписа подозрение. Това изненада руснака, но той се замисли за миг и разбра. КГБ никога не бе проявявал подобна щедрост в плащанията на агентите, а това куфарче съдържаше достатъчно пачки, за да си поживеят двама души в която и да е от няколкото възможни африкански страни за няколко години. Ханс се бе сетил за това и докато, от една страна, беше доволен, че ще прибере парите, от друга, се чудеше откъде са дошли тези пари. „По-добре да не чакам да попита“ — помисли си Попов и каза:
— Както знаеш, мнозина мои колеги външно станаха капиталисти, за да оцелеят при новите политически условия в страната ни. Но ние все още сме мечът и щитът на Партията, приятелю. Това не се е променило. Смешното е, ще се съглася с теб, че сега можем по-добре да компенсираме своите приятели за услугите, които ни правят. Но така се оказва по-евтино, отколкото да поддържаме явките, на които някога се радвахте. Лично аз мисля точно така. Във всеки случай, ето го заплащането, в брой, в аванс, в количеството, което определихте.
— Благодаря — промълви Ханс Фюрхтнер, взрян в куфарчето. После го повдигна. — Тежичко е.
— Тежичко е — съгласи се Дмитрий Аркадиевич. — Но можеше да е и по-лошо. Можеше да се наложи да ви плащам в злато — пошегува се той, за да разведри атмосферата. — Ще тежи по време на задачата ли?
— Наистина ще усложни нещата, Йосиф Андреевич.
— Бих могъл да задържа парите при мен и да ви ги донеса, след като изпълните задачата. Въпреки че не го препоръчвам.
— Защо? — попита Ханс.
— Честно казано, изнервям се, когато се налага да пътувам с толкова много пари. Ами ако ме оберат? Тези пари са моя отговорност — натърти той театрално.
На Фюрхтнер това му се стори много смешно.
— Тук, в Остеррайха, да ви оберат на улицата? Приятелю, тези капиталистически овци са много добре опитомени.
— Освен това аз дори не знам закъде ще заминете, пък и не е необходимо да знам, засега поне.
— Крайната ни цел е Централноафриканската република. Там имаме един приятел, който през шестдесетте завърши университета „Патрис Лумумба“ в Москва. Продава оръжия на прогресивни елементи. Той ще ни приюти за известно време, докато не си намерим подходящо жилище.