Бяха или прекалено смели, или много глупави, за да отидат в тази страна, помисли си Попов. До неотдавна тя се наричаше Централноафриканска империя и се управляваше от император Бокаса I. бивш полковник от френската колониална армия, която някога държеше гарнизон в тази малка, бедна държавица. Бокаса се беше добрал до върха на властта с убийства, както толкова много други държавни глави в Африка, преди да умре, нещо твърде забележително, от естествена смърт — така поне се твърдеше във вестниците; но човек никога не може да е сигурен, нали? Страната, която беше оставил след себе си, незначителен производител на диаманти, в икономическо отношение стоеше малко по-добре от нормалното в черния континент, макар и не много. Но пък кой можеше да твърди със сигурност, че Ханс и Петра изобщо ще се доберат дотам?
— Както прецените, приятелю — каза Попов и потупа куфарчето в скута на Фюрхтнер.
Германецът помисли малко, после за огромно облекчение на Попов каза:
— Видях парите. — Вдигна една от пачките и прекара пръсти по нея като по колода карти. После я сложи в куфарчето, надраска една бележка и я постави върху капака. — Ще бъдем на този адрес, считано от… утре вечер. От ваша страна всичко готово ли е?
— Американският самолетоносач е в източно Средиземно море. Либия ще позволи самолетът ви да премине, без да се намесва, но няма да допусне над територията си самолети на НАТО, които биха ви преследвали. Напротив, въздушните й сили ще ви покрият и после ще ви „изгубят“ поради неблагоприятни метеорологични условия. Бих ви посъветвал да не прилагате повече насилие, отколкото е необходимо. Пресата и дипломатическият натиск в днешно време разполагат с повече сила, отколкото някога.
— Това сме го премислили — увери го Ханс.
Попов се позачуди над последното. Но щеше да се изненада повече, ако успееха да се доберат до самолет, камо ли да стигнат до Африка. Проблемът при „акции“ като тази беше, че колкото и грижливо да са обмислени повечето части, цялата верига определено не беше по-здрава от най-слабата си брънка, а здравината на тази брънка твърде често се решаваше от други или от сляпата случайност, което беше още по-лошо. Ханс и Петра предано вярваха в своята политическа философия, бяха истински фанатици и подобно на някои хора в старите времена, щяха да поемат и най-абсурдните рискове, щяха да се правят, че са планирали тази „акция“ с ограничените си ресурси — но после, когато се стигнеше до изпълнението и, единственият им ресурс щеше да се окаже готовността им да приложат насилие спрямо света, като подменят очакванията с надежда и знанието — с вяра. Щяха да приемат сляпата случайност, един от смъртните си врагове, за неутрален елемент, докато един истински професионалист би трябвало да се постарае да я елиминира изцяло.
И тъкмо вярата им ги заслепяваше, пречеше им да погледнат обективно на света, който се беше променил и към който те не желаеха да се приспособят. За самия Попов обаче значението на всичко това се изразяваше в тяхното желание да оставят парите у него. Защото Дмитрий Аркадиевич се беше приспособил доста добре към променящите се обстоятелства.
— Сигурен ли сте, приятелю?
— Да, сигурен съм.
Фюрхтнер затвори куфарчето, щракна ключалките и го подаде на Попов.
— Ще го пазя грижливо — каза руснакът. „По целия път до банката в Берн.“ — После протегна ръка. — Успех. И се пазете.
— Ще се пазим. И ще ви изпратим необходимата информация.
— Моят работодател има страхотна нужда от нея, Ханс. Зависим изцяло от вас.
Дмитрий излезе от колата и закрачи обратно към терминала, откъдето щеше да вземе такси до хотела си. Зачуди се кога ли Ханс и Петра ще предприемат своя ход. Може би днес? Нима бяха толкова нетърпеливи? Не, помисли си той, та те твърдяха, че са професионалисти. Нещастни глупаци!
Сержант първи клас Хомър Джонстън измъкна затвора на пушката си, вдигна я и огледа цевта. Десетте изстрела бяха оставили нагар, но не много, и доколкото можеше да види, в гърлото пред камерата не се забелязваше корозивно прояждане. Не се очакваше да се появи такова, докато не изстреля поне хиляда патрона, а до този момент беше изстрелял петстотин и четиридесет. И все пак след седмица трябваше да започне да използва за оглед фиброоптичен инструмент, тъй като 7-милиметро-вият патрон „Ремингтън Магнум“ развиваше при изстрел висока температура и прекалената горещина бързо прогаряше цевите. След няколко месеца щеше да се наложи да подмени цевта — отегчително и доста трудно нещо дори и за опитен оръжейник, какъвто той беше. Трудността бе да напаснеш цевта — а после да стреляш петдесетина пъти в познатия дистанционен обхват, за да се увериш, че изпраща куршумите точно както трябва.