— Какво искате от мен?
— Искаме личните ви кодове за достъп до международната търговска мрежа — каза Фюрхтнер и се изненада, като видя озадаченото изражение, изписало се на лицето на Остерман.
— Какво искате да кажете?
— Компютърните кодове за достъп, които ви подсказват какво става.
— Но те са си публични! Всеки може да разполага с тях — възрази Остерман.
— Да, как ли не! Затова всеки притежава къща като тази — каза Петра с насмешлива усмивка.
— Хер Остерман — настоя Ханс търпеливо. — Знаем, че има специална мрежа за хора като вас, за да можете да се възползвате от специални пазарни условия и да се облагодетелствате от тях. За глупаци ли ни взимате?
Страхът, който преобрази лицето на търговеца, развесели двамата неканени гости. Да, те знаеха това, което не им се полагаше да знаят, и знаеха, че могат да го принудят да им издаде информацията. Мислите му ясно се четяха на лицето му.
„О, Господи, те си въобразяват, че имам достъп до нещо, — което не съществува, а аз така и няма да мога да ги убедя в противното!“
— Ние знаем как действат хора като вас — увери го Петра, моментално потвърждавайки основанието за страха му. — Как вие, капиталистите, си споделяте информация и манипулирате така наречените „свободни“ пазари за алчните си цели. Е, сега ще я споделите с нас… или ще умрете заедно със своите лакеи. — Тя махна с пистолета си към вратата.
— Разбирам.
Лицето на Остерман беше пребледняло като ризата му „Търнбул и Асер“. Той хвърли поглед към вратата и видя Герхард Денглер, положил ръце върху бюрото си. Там нали имаше алармена система? Защо не я беше включил?
Първата работа на полицията беше да проучи регистрационните номера на превозните средства, паркирани до къщата. Автомобилът, както разбраха на часа, се оказа нает. Номерата на камиона бяха откраднати преди два дни. Детективски екип веднага щеше да отиде до агенцията, предлагаща коли под наем, за да види какво може да се разбере от тях. След това позвъниха на един от колегите на хер Остерман в бизнеса. Полицията трябваше да разбере колко домашни прислужници и служители може да се намират в сградата. Това, както прецени капитан Алтмарк, щеше да отнеме около един час. Сега той разполагаше с три допълнителни полицейски коли под негова команда. Една от тях заобиколи имението така, че двамата офицери да могат да паркират и да подходят пеш откъм задната страна. Двадесет минути след като беше пристигнал, той вече организираше кордона. Първото нещо, което бе разбрал, беше, че Остерман има хеликоптер „Сикорски“, американско производство, който можеше да вдигне двучленен екипаж и максимум тринадесет пътници — тази информация му даде максималния брой евентуални заложници, като се извадят престъпниците, разбира се. Площадката на хеликоптера се намираше на двеста метра от къщата. Алтмарк се съсредоточи над това. Престъпниците почти със сигурност щяха да поискат да използват хеликоптера като превозно средство за измъкване. За съжаление, площадката на хеликоптера се намираше на цели триста метра от края на дърветата. Това означаваше, че са необходими наистина добри снайперисти, а дежурният му екип за бързо реагиране не разполагаше с такива.
Скоро след като получиха информацията за хеликоптера, един от хората му потърси екипажа. Единият от пилотите се оказа в дома си, а другият бе на международното летище „Швехат“ и уреждаше някаква документация с представителя на фирмата производител за модификации на машината. Добре, значи хеликоптерът засега нямаше да пътува никъде. Но начинът, по който беше нападнат домът на Ервин Остерман, бе стигнал до ушите на висшите правителствени кръгове — и той най-неочаквано получи изненадващо обаждане по радиото от самия шеф на Щаатсполицай.