Едва успяха да хванат полета — по-точно, полетът не беше отложен заради тях. Чавес затегна предпазния колан, докато 737 рулираше към пистата, и се зае да преглежда първоначалната разузнавателна документация. Еди Прайс бе до него и тъкмо включваше портативния си компютър към телефонната система на самолета. На екрана светна диаграма със заглавие „Шлос Остерман“.
— Е, и кой е този човек? — попита Чавес.
— В момента информацията постъпва — отвърна Прайс. — Финансов кредитор, както изглежда, доста състоятелен, личен приятел на министър-председателя им. Предполагам, това обяснява нещата, доколкото засягат нас.
— Мдаа — съгласи се Чавес, но всъщност си помисли: „Две поредни акции за Екип 2“.
Имаха повече от един час полет до Виена. Той погледна часовника си. Един такъв инцидент бе въпрос на съвпадение, но пък нали не се очакваше терористичните инциденти да се случват толкова често? Не че в това отношение имаше някакъв правилник, разбира се, но и да имаше подобно нещо, тези хора го бяха нарушили. Все пак… но нямаше време за такива мисли, така че Чавес проучи информацията, излизаща на лаптопа на Прайс, и започна да се чуди как да се справи с тази нова ситуация. Зад тях останалите членове на екипа бяха заели каре седалки и убиваха времето си в четене на евтини книжки, без изобщо да обсъждат предстоящата си задача, тъй като бездруго не знаеха какво да обсъждат. Знаеха само къде отиват.
— Периметърът, който трябва да покрием, е адски голям — отбеляза Прайс.
— Някаква информация за противника?
— Никаква — отвърна Еди. — Самоличност неизвестна, никакви данни за броя им.
— Страхотно! — отбеляза водачът на Екип 2.
Телефоните бяха на подслушване — Алтмарк се беше погрижил за това. Входните позвънявания получаваха сигнал „заето“, а изходните щяха да се записват в телефонната централа — но такива нямаше, което подсказа на капитан Алтмарк. че след като не търсят външна помощ, всички престъпници се намират вътре. Това можеше и да означава, че използват клетъчни телефони, разбира се, а той не разполагаше с оборудване за засичане на такива, въпреки че беше прихванал трите известни клетъчни абоната на Остерман.
Полицията вече разполагаше с тридесет служители на местопроизшествието и със стегнат кордон, напълно формиран и подсилен с четириколесен бронетранспортьор, скрит между дърветата. Бяха спрели един пикап с нощната експресна поща; но други превозни средства не се бяха опитвали да влязат в имението. За толкова състоятелен човек Остерман наистина водеше спокоен и ненатрапчив живот, помисли си капитанът. Беше очаквал нескончаем парад от автомобили.
— Ханс?
— Да, Петра?
— Телефоните не звънят. От доста време сме тук, но нито един телефон не е иззвънял.
— Повечето ми работа е на компютър — каза Остерман, който също беше забелязал това несъответствие.
Дали Герхард бе успял да се обади? Ако беше успял, дали това бе добре? Нямаше как да разбере. Остерман често се беше шегувал как могат да му прережат гръкляна при този бизнес, как всяка предприета от него стъпка носи опасности, защото някои биха могли да се опитат да го оберат до шушка, стига да им се отвореше такава възможност… но никой досега не беше заплашвал живота му, нито пък бяха насочвали заредено оръжие срещу него или срещу някой от служителите му. За него всичко това бе нов и опасен аспект, който никога не беше обмислял сериозно, за който знаеше много малко и спрямо който не разполагаше с никакво средство за защита. Единствената му полезна дарба в момента беше способността да чете физиономии и умовете, криещи се зад тях, и макар никога досега да не беше се натъквал на човек, който дори в малка степен да наподобява мъжа и жената в кабинета му, това, което виждаше, беше предостатъчно, за да го изплаши. Мъжът, а още повече жената, бяха готови да убиват без никакви угризения на съвестта, с не повече емоция, отколкото проявяваше той, когато прибираше някой и друг милион от американските трезори. Нима не знаеха колко струва животът му? Нима не знаеха, че…
…не, не знаеха. Нито знаеха, нито ги интересуваше. Най-лошото беше, че това, което си въобразяваха, че знаят, не беше вярно. И той наистина се чувстваше здраво притиснат от невъзможността да ги убеди в противното.
Най-сетне един от телефоните иззвъня и жената му даде знак да отговори.
— Остерман на телефона — каза той в слушалката. Фюрхтнер вдигна другата слушалка.
— Хер Остерман, аз съм капитан Вилхелм Алтман от полицията. Имате гости, доколкото разбирам.
— Да, капитане — отговори Остерман.
— Може ли да разговарям с тях, ако обичате? Остерман погледна Ханс Фюрхтнер.