— Много се забавихте, Алтмарк — каза Ханс. — Кажете ми, как разбрахте?
— Няма да ви питам за вашите тайни, стига вие да не ми питате за моите — отвърна хладнокръвно капитанът. — Бих искал да знам кой сте вие и какво искате.
— Аз съм командир Волфганг от фракция „Червени работници“.
— И какво искате?
— Искаме да бъдат освободени няколко наши приятели от различни затвори и транспорт до международното летище. Искаме самолет с обхват над пет хиляди километра и екипаж за международен полет към назначение, което ще обявим, когато се качим на борда. Ако не получим всичко това до полунощ, ще започнем да убиваме заложниците.
— Разбирам. Имате ли списък на затворниците, чието освобождаване искате?
Ханс закри с длан микрофона на слушалката и махна с ръка.
— Петра, списъкът.
Тя му го подаде. Никой от двамата не очакваше сериозно сътрудничество по тази тема, но това беше част от играта, а правилата трябваше да се спазват. На път за насам бяха решили, че със сигурност ще се наложи да убият един заложник, по-вероятно двама, преди да им се осигури превоз до летището. Мъжът, Герхард Денглер, щеше да бъде убит пръв, прецени Ханс, а после — една от секретарките. Нито той, нито Петра изпитваха желание да убиват хора от домашната прислуга, защото те бяха истински работници, а не капиталистически лакеи като персонала на офиса.
— Да, капитан Алтмарк. Ето го.
— Окей — каза Прайс. — Разполагаме със списък на лица, които се очаква да освободим за нашите приятел — чета. — Той извърна компютъра така, че Чавес да вижда.
— Обичайните заподозрени. Това не ни ли подсказва нещо, Еди?
Прайс поклати глава.
— Вероятно не. Тези имена човек може да ги намери и по вестниците.
— Тогава защо го правят?
— Доктор Белоу ще ти обясни, че са длъжни да го направят, за да демонстрират солидарност със своите съмишленици, но че всъщност всички те са социопати и изобщо не им пука за никого. Интересуват се само от себе си. — Прайс сви рамене. — Всяка игра си има правила, същото е и с тероризма, и… — Точно в този миг командирът на самолета прекъсна откровенията му и съобщи на всички пътници да затегнат коланите и да приберат масичките в подготовка за приземяване.
— Шоуто ще почне скоро, Еди.
— Да, Динг.
— Значи това със солидарността са пълни глупости, така ли? — попита Динг.
— Най-вероятно, да — каза Прайс, изключи връзката, записа файловете на диска си и затвори лаптопа.
Два реда по-назад Тим Нунън направи същото. Боингът вече се спускаше към летището.
Кацането не мина незабелязано. Един от диспечерите на кулата забеляза, че един полет на „Сабена“ бе отклонен съвсем ненужно и че на кулата има един високопоставен полицейски служител, който проявява интерес към полета на „Бритиш Еъруейз“. Освен това имаше и второ, съвсем ненужно багажно влакче с две полицейски коли близо до коридор А-4. Какво ли означаваше това?
Стюардесата не беше получила указания да пусне Екип 2 преди останалите пътници, но подозираше, че около тях има нещо особено. Бяха се качили, без да ги има в компютризирания й списък, и се държаха по-учтиво от обикновените пътуващи бизнесмени. Външният им вид беше направо безупречен, само дето изглеждаха малко прекалено мускулести, а и всички бяха пристигнали накуп и се бяха запътили към местата си необичайно организирано. А когато отвори вратата, отвън чакаше униформен полицай и нито се усмихна, нито заговори, докато тя пропускаше станалите вече пътници. Трима от първа класа спряха до самолета и поговориха с полицая. Като сериозна почитателка на трилъри и криминални романи, стюардесата си помисли, че си струва да види кой накъде ще тръгне. Цялата група от тринадесет души — този брой включваше всички, които се бяха качили на самолета в последния момент. Тя се вгледа в лицата им, докато тринадесетимата минаваха край нея, и повечето от тях й отвърнаха с усмивка. Хубави лица, дори нещо повече, някак мъжествени, с изражения, които излъчваха увереност и още нещо, нещо прикрито и стаено.
— Оревоар, мадам — каза последният, докато минаваше покрай нея, обходи с поглед фигурата й и се усмихна чаровно.
— Господи, Луи — отбеляза нечий глас отпред. — Няма ли да спреш вече?
— Да огледаш една хубава жена да не е престъпление, Джордж? — попита Луи и намигна.
— Прав си, не е. Ще те видим на връщане — съгласи се сержант Томлинсън.
Стюардесата беше симпатична, но Томлинсън беше женен, с четири дечица, а Луи… Луи си беше французин.
Долу ги чакаха останалите от екипа. Нунън и Стив Линкълн ръководеха прехвърлянето на багажа.