— Снайпер Две-едно, тук Водач.
— На място и готов. В момента не виждам никакво движение в къщата.
— Снайпер Две-две, на място и готов, аз също не виждам движение — докладва сержант Вебер от своята позиция, на двеста петдесет и шест метра от Джонстън.
Джонстън се извърна да види местоположението на Дитер. Германският му партньор си беше намерил добра позиция.
— Ахтунг — чу се глас зад гърба му. Беше някакъв австрийски полицай — приближаваше се към него, без да си дава труд да пълзи по тревата. — Заповядайте. — И му подаде някакви снимки.
Джонстън ги погледна. Добре, снимки на заложниците… но нито една на терористите. Поне знаеше кого да не застрелва. Той вдигна бинокъла си и бавно и систематично започна да оглежда къщата.
— Дитер?
— Да, Хомър?
— Дадоха ли ти снимките?
— Да, получих ги.
— Вътре няма светлини…
— Да, нашите приятели са хитри.
— Според мен имаме около половин час преди да се наложи да минем на ПНВ.
— Съгласен, Хомър.
Джонстън изръмжа и провери чантата, която беше взел заедно с куфара с оръжието си и струващата 10 000 долара пушка. После отново започна да наблюдава сградата — търпеливо, все едно търсеше следите на елен в планината… приятна мисъл за един роден ловец… вкус на еленско, особено сготвено на място, върху огън на открито… и кафе от емайлираното канче… и разговорът след успешния лов… „Е, това, по което ще стреляш тук, не е за ядене, Хомър“ — каза си сержантът.
Еди Прайс запали лулата си и пак огледа зданието. Не беше толкова голямо, колкото двореца Кенсингтън, но бе по-красиво. Тази мисъл го смути. Беше нещо, което бяха обсъждали, докато служеше в СВС. Какво би станало, ако терористи — обикновено мислеха за ирландските ИРА или ИНЛА22 — нападнеха кралските резиденции… или Уестминстърския палат? По едно или друго време в СВС бяха обсъждали всички въпросни сгради просто за да имат представа за разположението, за системите за сигурност и за свързаните с тях проблеми — особено след като онзи ненормалник през 80-те беше успял да проникне в Бъкингамския дворец и да стигне необезпокояван до спалнята на самата кралица! Още го побиваха ледени тръпки от това.
— Адски кошмарно е вътре, Динг — отрони Прайс.
— Сто на сто. Дървени подове, които сигурно скърцат, и твърде много места, където лошите могат да се скатаят и да стрелят по нас. Ако имахме хеликоптер…
Но нямаха хеликоптер. Виж, това трябваше да се обсъди с Кларк. ДЪГА не беше обмислена добре и изцяло. Твърде много прибързаност по твърде много въпроси. И то не толкова хеликоптер, колкото добри пилоти, обучени да боравят с повече от една машина, защото когато излезеха на терена, не можеше да се предвиди какви машини използва страната домакин.
— Докторе? — подвикна Чавес.
Белоу се приближи.
— Кажи, Динг?
— Започвам да си мисля дали да не ги пуснем навън, да се приближим до хеликоптера зад къщата и да ги обезвредим, без да нахлуваме вътре.
— Малко е рано за това, нали? Чавес кимна.
— Да, рано е, но не искаме да загубим заложник, а падне ли нощта, ще трябва да приемем тази заплаха като сериозна. Ти го каза.
— Можем да го поотложим малко. Това е моя грижа, по телефона.
— Разбирам, но ако предприемем ход, искам той да е по тъмно. Това означава тази нощ. Не мисля, че ще ги убедиш да се предадат, освен ако не планираш нещо друго…
— Възможно е, но едва ли — съгласи се Белоу. Не беше убеден дори когато спомена за отлагането на среднощното убийство.
— Трябва да видим и какво може да направи Нунън.
— Тук съм — каза Нунън. — Трудна работа.
— Можеш ли да го направиш?
— Мога евентуално да се приближа до сградата, без да ме забележат, но там има над сто прозореца, а как по дяволите бих могъл да се кача до тези на втория и третия етаж? Освен да висна от някой хеликоптер и да скоча на покрива… — А това означаваше хората от местната телевизия, които щяха да се появят толкова сигурно, колкото лешояди при умряла крава, да изключат камерите си и да ги държат изключени, което, от своя страна, означаваше да предупредят терористите, след като телевизионните репортери престанеха да показват интересната сграда. А и как щяха да пропуснат да забележат, че на девет метра над покрива прелита хеликоптер, и нямаше ли някой от тях да се качи на покрива?
— Започва да става сложно — отбеляза Чавес.
— Тъмно е и достатъчно студено за термалните устройства за наблюдение — подхвърли обнадеждаващо Нунън.
— Да. — Чавес вдигна микрофона на радиото си. — Екип, тук Водач, мини на термални. Повтарям, включи термалните. — После се обърна. — Какво ще кажеш за клетъчните телефони?