— Благодаря, Еди, задръж така — дойде отговорът. Прайс можеше да чуе почукването на пръстите на Бил Тоуни по клавиатурата.
— Добре, имам три възможни екипа. Пращам ти ги.
— Благодаря, сър. — Прайс отвори лаптопа си. — Динг?
— Да?
— Разузнаването пристига.
— Имаме поне петима, шефе — каза Патерсън, прекарвайки пръст по чертежите. — Разположението им е логично. Вероятно имат подвижни радиостанции. Къщата е твърде голяма, за да поддържат връзка с викове.
Нунън чу това и се отдалечи до своя радиопрехващач. Ако противникът използваше ръчни радиостанции, честотният им обхват беше добре познат, определен всъщност с международен договор, вероятно не на военните комплекти, които използваше екипът, и вероятно некодиран. След секунди той беше разставил компютризирания си скенер и настройваше многобройните антени, които щяха да му позволят да засече в триъгълник евентуалните източници вътре в зданието. Бяха свързани с лаптоп-компютъра му, вече снабден със скица на замъка. Трима помощници беше приблизително точно, помисли си Нунън. Двама бяха твърде малко. Трима беше близо до подходящия брой, въпреки че камионът пред сградата лесно можеше да събере и повече. Двама плюс трима, двама плюс четирима, двама плюс петима? Но те бяха планирали всички да напуснат, а хеликоптерът не беше чак толкова голям. От това се получаваше, че общият брой на терористите е между пет и седем. Само предположение, а не можеха да действат по предположение — но поне беше някаква отправна точка. Прекалено много предположения. А ако не използваха портативни радиостанции? Ако използваха клетъчни телефони? „Ако… ако… — помисли си Нунън. — Трябва да започнеш отнякъде, да събереш цялата информация, която можеш, и да действаш според нея.“ Проблемът беше, че винаги противникът решаваше скоростта на събитието. Въпреки глупостта си и престъпните си наклонности, което Нунън смяташе за белег на слабост, терористите наистина контролираха скоростта и решаваха кога да станат нещата. Екипът можеше да промени малко това с помощта на ласкателство — доктор Белоу беше по тази част, — но стигнеше ли се до стрелба… е, лошите бяха единствените, които изпитваха желание да убиват. Вътре имаше десет заложници: Остерман, тримата му секретари и шестима души. които се грижеха за къщата и имението. Всеки от тях си имаше свой живот, семейство и очаквания. Работата на Екип 2 беше да се погрижи да си ги запазят. Но лошите все пак контролираха твърде много и това никак не се харесваше на специален агент от Федералното бюро за разследване Нунън. Не за първи път му се дощя да е един от стрелците и в подходящия момент да влезе и да си свърши работата. Но колкото и да беше добър с оръжията и във физическо отношение, неговата работа бяха техническите аспекти на операцията. Това беше неговата лична област и той служеше по-добре на екипа, прилепен към своите уреди и инструменти. Не беше задължен обаче това да му харесва.
— Какъв е резултатът, Динг?
— Никак не е добър, мистър К. — Чавес отново огледа сградата. — Подстъпът е много труден заради открития терен и почти не можем да съберем тактическа информация. Имаме два основни и вероятно три вторични обекта. Изглеждат сериозни професионалисти. Обмислям дали да не ги измъкнем отвън и да ги свалим, когато тръгнат към хеликоптера. Снайперистите са на място. Но при толкова много обекти няма да се получи никак красиво.
Кларк погледна дисплея в своя команден център. Той поддържаше непрекъсната връзка с Екип 2, включително и с техните компютърни екрани. Както и при първата акция, Питър Ковингтън седеше до него и даваше мнение като кибик.
— Можеше да се окаже истински шибан замък, ограден с ров — все пак бе отбелязал британският офицер. И освен това беше отбелязал необходимостта в екипа да се включат пилоти на хеликоптери.
— Още нещо — каза Чавес. — Нунън смята, че ни трябва оборудване за засичане на клетъчни телефони. Наоколо са се струпали неколкостотин души и ако някой от тях има моби, може да говори с нашите приятелчета вътре и да им каже какво правим ние. Запиши си го, мистър К.
— Записах, Доминго — отвърна Кларк и погледна Давид Пелед, главния технически експерт.
— Ще се погрижа за това до няколко дни — каза Пелед на шефа си.
— Окей, Динг — каза Кларк, — свободен си да действаш по усмотрение. Успех, момчето ми.
— Ей, благодаря — последва ироничният отговор. — Екип 2, край. — Чавес изключи радиото, подхвърли микрофона върху кутията и извика: — Прайс!