— Слушам, сър. — Старши сержантът изникна до него сякаш от нищото.
— Имаме разрешение да действаме по усмотрение — обяви командирът на екипа.
— Великолепно, сър. Какво предлагате?
А щом Прайс отново беше започнал да го „съросва“, значи ситуацията наистина беше кофти.
— Дай да видим какви са ни активите, Еди.
Клаус Розентал беше главният градинар на Остерман и най-възрастният член на домашния персонал — беше на седемдесет и една. Жена му си беше вкъщи, в леглото си, с медицинска сестра край нея и сигурно се притесняваше, а това притеснение можеше да се окаже опасно за нея. Сърдечното състояние на Хилде Розентал се влошаваше и това я беше обездвижило в последните три години. Държавната здравна система й беше осигурила необходимата медицинска помощ, а хер Остерман също беше помогнал, като беше изпратил при нея един свой приятел, професор във виенската „Академи Кранкенхаус“, да прецени нейния случай. Препоръчаното от него ново терапевтично лечение беше подобрило състоянието на Хилде донякъде, но страхът, който тя щеше да изпитва за него, със сигурност нямаше да й помогне и това направо влудяваше Клаус. Когато дойдоха нападателите, той беше в кухнята, заедно с останалите. Беше влязъл да пие вода. Ако беше останал отвън, щеше като нищо да успее да се измъкне, да вдигне тревога и така да помогне на своя работодател, който проявяваше такава загриженост и към целия си персонал, и към Хилде! Но късметът му беше отрязал тази възможност, когато тези свине бяха нахлули в кухнята, размахвайки оръжията си. Млади, под тридесет, най-близкият, чието име Розентал не знаеше, беше или берлинчанин, или от западна Прусия, ако се съдеше по акцента му, доскорошен скинхед, така поне можеше да се съди по четината му. Продукт на ГДР, несъществуващата вече Източна Германия. Един от неонацистите, произлезли от рухналата комунистическа държава. Розентал се беше сблъскал със старите като момче в концентрационния лагер Белзек и въпреки че беше преживял това изпитание, самото възвръщане на ужаса, че животът ти зависи от прищявката на един луд с жестоки свински очи… Розентал затвори очи. Все още помнеше кошмарите, запазени заедно с петцифрения номер, татуиран на ръката му. Все още се събуждаше в навлажнените от пот чаршафи, преживявайки за пореден път онази ужасяваща реалност: да гледа как хора влизат под строй в една сграда, от която никой не излизаше жив… и винаги в кошмарите му някой с жестоко младежко лице на есесовец го подканяше да ги последва там, защото има нужда от душ. „О, не — протестираше той в съня си, — хауптщурмфюрер Бранд има нужда от мен в металната работилница.“ „Не и днес, юде — отвръщаше подофицерът от СС със зловеща усмивка. — Бързо в строя!“ — …и всеки път в този момент той се събуждаше, целият плувнал в пот.
Има много видове страх и Клаус Розентал изпитваше най-лошия от всички. Беше убеден, че ще умре в ръцете на някой от тях, лошите германци, които просто не признаваха човечността у другите, и тази увереност беше ужасна.
А и този вид хора не беше изчезнал, все още не беше измрял. Един от тях бе точно срещу него, гледаше го, стиснал автомат в ръце, гледаше на Розентал и другите в кухнята като на най-обикновени предмети. Останалите членове на персонала, до един австрийци и християни, никога не бяха изпитвали това, но Клаус Розентал беше и знаеше какво може да очаква — и го знаеше със сигурност. Кошмарът му беше реален, надигнал се от миналото, за да изпълни предначертанието си, и след това да убие и Хилде, защото нейното сърце нямаше да издържи… а какво можеше да направи той срещу това? Преди, първия път, той беше сираче, чирак при един бижутер, при когото се беше научил да изработва фини метални предмети, търговията с които беше спасила живота му — която търговия след това той не бе продължил, толкова ужасни бяха спомените му, свързани с нея. Вместо това бе намерил покой в работата със земята, в това да кара живи неща да израстват красиви и здрави. Имаше дарба за това, а Остерман я беше оценил и му беше казал, че получава работа за цял живот в този замък. Но тази дарба нямаше никакво значение за този нацист с четинестата коса и автомата.
Динг лично огледа разположението на прожекторите, а после се върна при екипа и очерта схемата на плана. Вече минаваше единайсет. Удивително колко бързо изтича времето, когато ти трябва повече.
Пилотите на хеликоптера седяха спокойно и пиеха кафе като добри авиатори със здрави нерви. Единият приличаше на Еди Прайс и Динг реши да използва това като крайно прикритие в плана си.
В 11:20 той заповяда прожекторите да се включат. Фасадата и двете страни на замъка се окъпаха в бледожълта светлина, но не и задната страна, която хвърляше триъгълна сянка чак до хеликоптера и отвъд него към дърветата.