— Ами ако вълкът …
— Построил още един канал и престани да ме прекъсваш.
Без сам да усети, Платон се увлече. Отдавна го интересуваше проблемът за идеалния обществен строй. Излагаше пред Критий възгледите си за социално-икономическата структура на Атлантида и не забеляза, че на момчето му стана скучно и то отмъкна скъпоценната раковина.
— И тогава — завърши разказа си Платон — боговете се разгневили и стоварили върху Атлантида огнена лава, наводнения и прочие бедствия. Трябва да ти кажа, момче, че аз се отнасям песимистично към перспективата за създаване на идеална държава. И така в един прекрасен ден се чуло: бух!
— Бух! — весело се обади Критий от перилата.
Хвърли раковината долу и се зарадва, като видя какъв фонтан от пръски се вдигна.
— Как можа! — скочи Платон. — Какво направи!
— Поне нищичко да не остане от Атлантида. И без това всичко си го измисли. Три канала и пет двойки близнаци! То бива, бива лъжи, ама!… И само да си ме пипнал, ще кажа на мама!
— Никога не бия деца — каза великият учен. — И изобщо, я не ми пречи да работя. Да не съм ти бавачка. Като ти тегля един пердах, ще видим кой от нас е склероза!
Критий разбра, че шегите са свършили, захленчи тихичко и се потътри да лови пеперуди.
Когато след час робът от редакцията дойде за ръкописа, пред Платон вече лежеше свитък, изписан с неразбрания почерк на великия мъж. В краката на философа дремеше Критий и сънуваше как вълкът дебне близнаците.
— Вземи и кажи, че съм заръчал да го пуснат в утрешния брой — каза на роба Платон.
Снахата се прибра чак вечерта. Ученият сам нахрани хлапето и го сложи да спи…
Подир много години шишкавият брадат Критий разправяше на приятелите си и на другарите си по чашка:
— Че като зафучих раковината през перилата, че като ревна оня ми ти старец: „Стой! И без това нищо не остана от Атлантида!“ Пък аз му викам: „Млъквай, дядка, имаш склероза.“ Той кипна и взе, че писа за нея.
Приятелите гледаха Критий със съжаление и не вярваха на нито една негова дума. Те вече стягаха кораб, за да търсят изчезналия материк.