— Значи приятел на Ели, а? — промърмори Далзийл, поемайки малка глътка въздух и рязко разтърсвайки видеото.
— Познат — уточни Паскоу. — Да ви помогна ли с това нещо, сър?
— Не. Смятам, че мога и сам да го изхвърля през прозореца… А ти си нещо много кротък, умник. Ти какво смяташ?
Сержант Едгар Уийлс стоеше пред прозореца. С ясно открояващ се на фона на златната есенна светлина отвън силует и потънало в сянка лице, той бе надарен с грацията и пропорциите на човек, който би могъл спокойно да позира за статуя на гръцки атлет, помисли си Паскоу. После той се размърда, чертите му излязоха на светлината и човек не можеше да не си каже, че това ако е статуя, то някой й бе размазал лицето с чук.
— Смятам, че трябва да гледате цялата картина — каза той. — Едно време, когато Рут бе студент в Холм Култрам Колидж, преди този колеж да стане част от университета, той бе осъден като съучастник в две убийства, главно по ваше обвинение. От пейката на подсъдимия той каза, че с нетърпение чака деня, когато ще му се отдаде случай да ви срещне на някое пусто място, за да си продължите прекъснатия разговор. Това го приемате за заплаха, но всички ние получаваме заплаха поне веднъж седмично. Това е просто част от работата.
Далзийл, вперил изучаващ поглед в машината като сумо-борец, опитващ се да измисли по-различна стратегия, изръмжа:
— Хайде тръгвай, Франкенщайн, че най-накрая ще ти дръпна щепсела.
Уийлд продължи нататък без да му обръща внимание.
— Затворник за пример, дипломирал се в „Открития университет“, Рут получава максимално опрощаване на присъдата, излиза, намира си работа като санитар в болницата, започва да си пише дисертацията, и изобщо спазва всички правила. После ти се стягаш от онези заплахи по адрес на Ели и естествено, Рут е един от ония, които искаш най-напред да огледаш по-отблизо. Само че когато отиваш да се видиш с него, го намираш с прерязани вени.
— Той знаеше, че ще дойда — каза Паскоу. — Работата беше нагласена. Реална опасност за живота му нямаше. Просто перверзна шега.
— Може би. Но работата не изглеждаше така, когато се оказа, че той няма абсолютно нищо общо със заплахите към Ели — каза Уийлд. — Той се възстановява и няколко месеца по-късно се премества тук, защото: а) неговият рецензент се е преместил тук и б) може да си намери работа тук. Казваш, че си проверил при пробационната служба?
— Да — отвърна Паскоу. — Всичко е съвсем редовно. Питаха ме дали няма някакъв проблем.
— А ти какво им отговори — попита Далзийл.
— Казах им, че няма никакъв проблем, просто рутинна проверка.
— Умно — одобри Уийлд. — Дайте сега да видим как изглежда картинката. Човека излежава времето си, събира си живота наново, тормозен е без никаква причина от един безчувствен полицай, пречупва се, опитва се да се самоубие, възстановява се, отново влиза в релсите, намира си работа, гледа си я, после същия този полицай започва да го обвинява, че го следи. Ти си тоя, който прилича или на невротик или на отмъстително копеле. Докато Рут… просто един човек, който си е платил дълга и не иска нищо друго, освен спокоен живот. Та той дори не иска да си губи времето да подава жалба за тормоз срещу теб или за неправомерно уволнение от болницата в Шефилд.
Той се приближи от прозореца към масата.
— Аха — изхъмка Далзийл замислено. — Това е най-странното нещо. Това че не иска да вдига пара. Е, младеж, ти избираш. Ако беше до мен, щях да знам какво да правя.
— И какво е то, сър — запита Паскоу.
— Щях да му счупя и двата крака и да го изгоня от града.
— Мисля, че обратното би било по-добре — каза Паскоу разсъдливо.
— Мислиш ли? Както и да е, преди да го сториш, можеш да му набуташ това безполезно нещо в задника.
Той впери разярен поглед във видеото, което сякаш уплашено от този страшен взор, изведнъж заработи с тихо изщракване и на екрана се появи картина.
— Ха! — възкликна Дебелака тържествуващо. — Казах ли ти аз, че ни една тъпкана с жици кутия в света не може да ми се опре.
Паскоу погледна към Уийлд който тихо остави дистанционното управление на бюрото и се ухили.
От екрана един водещ тъкмо съобщаваше: „А сега Надлъж и нашир, вашия регионален справочник от ВВС Мид-Йоркшир, представен от Джакс Рипли.“
Последваха надписи, плъзгащи се отдолу нагоре на фона на панорамна снимка на града и придружени от първите тонове на On Ilkla Moor Baht’at в изпълнение на духов оркестър, като всичко това избледня постепенно за сметка на дребна, почти детска фигурка на млада русокоса жена с блестящи сини очи и голяма уста, опъната в усмивка, през която белите й, идеално подредени зъби проблясваха като острие на ятаган.