Джеф: А истински ли беше?
Серджиус: Откъде да знам? Не бях сигурен дали и диалога, който мислех, че водя с нея, е истински или моя измислица. Искам да кажа, когато и двамата сте живи и след това можете да се видите и да обмените мнения, можете да проверите, нали? Но тъй като аз бях тук долу, а тя — там горе, никой от двама ни не може да каже. Освен, разбира се, ако не получим знак.
Сам: Знак? Боже опази от знаци!
Гладника: Аха, едно нещо съм научил от политиката и то е, че тръгне ли някой да търси знаци, сигурно е, че ще ги намери, ама оттам нататък му нямай никакво доверие.
Серджиус: Може и да сте прав, съветник. Още щом започна да ги търси, те й се явиха тлъсти и ясни. Но в интерес на истината, трябва да разберете психологическото й състояние. Изкривяването на мисленето й не се дължеше само на чувството за вина за смъртта ми, а на начина, по който се преобърна целия й живот. Преди катастрофата, тя не мислеше за нищо друго, освен за кариера на актриса, но след като се възстанови, тя изцяло се отказа от нея. Онова, което е казала на хората — всъщност то е и това, което е казала сама на себе си — е, че изпитвала вече отвращение към преструването и изкуствеността на сцената. Всъщност причината беше съвсем друга. Тя вече не можеше да помни думите!
Дик: Но тя имаше превъзходна памет за цитати.
Серджиус: Извън сцената всичко бе наред, съвършена памет. Но стъпеше ли веднъж на сцената, всичко изчезваше.
Броуз: Колко ужасно! Спомням си веднъж как играх Мирабел…
Пърси: О, я млъквай, Броуз, и остави човека да завърши. Колкото по-скоро минем през тази река, толкова по-скоро ще бъдем освободени от тази ужасна поза.
Серджиус: Благодаря ви, господин Фолоус. Трябва да разберете, господин Бърд, че когато излезеше на сцената, тя забравяше не само репликите, а целия си речник. Можете ли да си представите какво е да се намираш в свят без думи? Свят, в който нито едно нещо няма етикет? Нищо от онова, което чувствате, не може да бъде изразено. Нищо от онова, което мислите… пардон, всъщност вие не можете да мислите! Ето какво означаваше за нея да се качи на сцената. Ето затова стана библиотекарка, за да прекара остатъка от живота си на място, където думите са на почит и където се съхраняват за употреба на идните поколения. Но през цялото време искаше прошката ми. Тя си изгради и спомен за цялата катастрофа — аз я вдигам от шофьорското място на смачканата кола, слагам я на тротоара, после се пресягам, откъсвам една цъфнала клонка от надвисналите клони на дърветата от църковния двор, слагам я на гърдите й и й шептя окуражителни и обични думи на ухото, след което падам до шофьорската врата така, че все едно аз съм карал — да не обвинят нея за катастрофата.
Дик: Това ми напомня на нещо…
Серджиус: Разбира се. Според мен се сещате за един от преводите на вашия приятел, господин Пен, който той остави да се подмята из рецепцията с напразната надежда да привлече благосклонността на Рай. То е от едно стихотворение, което започва така: „Насъне всяка нощ те виждам…“
Дик: Точно така. А как беше последния стих?
Серджиус: Добре сте го запомнили. Жалко, че паметта на Рай не работеше така добре. Тя излетя от колата, а аз изобщо не бях в състояние да я последвам. Просто се проснах встрани на шофьорската седалка и умрях. И не бяхме край църковен двор, а край стената на някакъв парк и наоколо имаше само голи храсти. Но Рай имаше толкова мощна фалшива памет, че когато прочете този стих, резултат от усилията на господин Пен, тя веднага видя в него един от знаците, които винаги бе търсила. Имаше и още много други. Вие също имате известна вина за това, господин Дий. Вие я запознахте с тази ваша игра, парономанията, и тя далеч преди вие да й кажете за третата стойка с името на Джони, осъзна значението й. Пред нея, или поне така й се струваше, се намираше съвършен пример за това, как можеш да върнеш някого към живота със силата на думите.