Гладника: А каква е манджата там, приятел?
Серджиус: Амброзия. С чипс… Доктор Джонсън…
Сам: Не знам какво е това…
Серджиус: Просто мислете за него като за полет към скалата, понесени от древния потоп, докторе. Освен това там има един ваш млад приятел, който ви чака. Да. И вероятно има да ви казва някои неща, които може да ви изненадат… Точно така. А сега вие, господин Дий…
Дик: Да разбирам ли, че оттатък ще имаме възможността да се видим с хора, които едно време сме познавали…?
Серджиус: Не се безпокойте. Младия Джони знае, че идвате. И е много развълнуван. Последен, но не на последно място, вие, милорд.
Джеф: О, Боже, хайде стига с тия милордове, а? Доколкото разбирам, тук не му е мястото да се правим на велики.
Серджиус: Може би ще се изненадате каква йерархия цари тук. И разбира се, след като сте свързан…
Джеф: Щом има с какво човек да спортува. Да отблъсквам ли? А така. Тръгваме. Само още едно нещо ме притеснява, както казват в криминалните романи. Всичко това свърши ли работа на Рай? Искам да кажа, през цялото това време вие ли сте я водили? И ако мотива й е бил да се свърже с вас, защо не я чуваме? Или трябва първо да прекара всичките двайсет тома на OED? И в такъв случай не й ли предстои дълъг път? И полицията няма ли да заподозре нещо, след като убийствата Уърдман продължат, макар Дик вече да е тук? Дръж малко по-вляво, старо момче. Не искам да се блъсна в ония скали или каквото и да е там… в тази мъгла нищо не се вижда… о, да, виж… Мъглата сякаш се вдига… сега е… това е… О Господи Боже мой…
И така техните гласове заглъхват в мъглата или по-точно казано в главата ми, което е едно и също, и на въпроса на Джеф никой не отговаря.
Тишина. Същата тишина, която се възцари, когато се върнах обратно във времето и сведох поглед към разкъсания и кървав труп на скъпия Дик и бледото и потънало в кръв лице на още по-скъпия Хат.
О, Серж, Серж, защо ме изостави? Във всички други диалози аз те чувах, понякога едва-едва, понякога ясно и високо, но това винаги беше ти. В този аз съм измислила думи — за теб, за всички тях, надявайки се като медицинска сестра, даряваща целувката на живота, че някога моя дъх ще ти даде сила още веднъж да поемеш свой собствен.
Но ето че седя тук на онова, което по-рано беше стола на Дик, и всеки един Уърдман от стената е вперил поглед в мен, и знам че съм сама. С изключение на спомените.
Такива спомени.
Как да живея с тях?
Аз, разбира се, съм луда по всички нормални стандарти за измерване на здравия разум.
И сега ще бъда луда и по мои собствени измерения, ако заключа, че всичко това е било илюзия, всичко е било за нищо.
На въпросите, които сложих в устата на Джеф, трябва да се отговори.
Може би някой друг ще отговори вместо мен. Дори ако полицията е толкова сляпа, че да ме остави да ми се размине, не само от техните очи трябва да се страхувам.
През отворената врата на офиса в читалнята, виждам Чарли Пен, седнал на мястото си, вдигнал поглед към мен с очи замислени и скептични, и обвиняващи, и винаги сърдити.
До него е седнал този странен млад мъж, Франи Рут, който винаги когато ми улови погледа, ми се усмихва с лека, почти съучастническа усмивка.
А може би вината ме кара да си представям тези неща.
През отворената врата виждам и нещо друго, което е много по-реално.
Двадесетте тома на Оксфордския английски речник, гордо изправени един до друг на лавицата.
Бях очертала път, обозначен от четиридесетте думи на тези двадесет тома.
Haswed ме доведе до края на том VІ.
Ами останалите четиринадесет? Трябва ли наистина да продължа да изнемогвам по този дълъг и мъчителен път, за да открия истината за него? Трябва ли да продължа и да поема по том VІІ?
Или тези шест вече са ме довели до края му?
Да считам ли тази тишина за твое последно съобщение към мен, любими мой Серж, с която да ми казваш, че вече няма нужда да напрягам слух, за да водя диалог с мъртвите, защото вече имам достатъчен диалог с един от живите?
Това е много важно да се знае. И не само заради мен.
Хвърлям поглед на първата от двете думи, обозначаващи началото и края на том VІІ и сърцето ми се свива от любов и страх.