Част от мен иска да му помогне, но това не е онази част, командваща ръцете или краката ми. Нямам никакъв друг избор, освен да стоя неподвижно и да гледам. Изборът е творение на времето, а времето го няма тук и е някъде много надалеч.
Три пъти той надига глава и три пъти тя пада обратно. Четвърти път няма.
Известно време излизат мехурчета. Той използва тези последни издихания вероятно за да се приобщи към католическата църква. Положението при него бе станало толкова отчаяно, че повече нямаше накъде. От друга страна, желанието му прекрасния момент да продължи безкрайно, е най-сетне изпълнено и където и да се намира в момента, той сигурно е щастлив.
Мехурчетата отначало бълбукат бързо, след това все по-бавно, като последните мехурчета на изветряла газирана вода, докато на повърхността най-накрая изплува блестяща сфера въздух, в която — ако свещениците са прави — би трябвало да се намира душата му.
Лек път, мой вестоносецо!
Мехурът се спуква. Чувството за време също гръмва в главата ми заедно с всичките си недостатъци — съзнание и материя, правила и закони.
Покатерих се обратно на пътя и се качих в колата. С весела и равномерна песен на двигателя, тя потегли нататък и на мен не ми остана нищо друго, освен да похваля сръчните ръце, създали тази весела мелодия. Отправих благодарности и за този нов или по-точно подновен мой живот.
Пътуването ми бе започнало. Без съмнение, по пътя ми щеше да има много препятствия. Но този път вече е ясно очертан. Колкото и дълго да е едно пътешествие от хиляда мили, то трябва да започва с една малка крачка. И с това, че просто стоях без да помръдна, доверявайки се напълно на теб, водачо мой, аз направих тази стъпка.
Пак ще се чуем.
Глава втора
— Боже Господи! — възкликна Дик Дий.
— Какво?
— Чете ли това?
Рай Помона въздъхна малко по-шумно, отколкото бе необходимо и с преливащ от сарказъм глас каза:
— Тъй като решихме да ги разделим на две по средата и тъй като това тук е моята купчина, а онова там — твоята, и тъй като писанията в ръцете ти са от твоята купчина, а аз се опитвам да се съсредоточа в моята купчина, според мен няма как да съм го чела, нали?
Едно от хубавите неща на Дик Дий беше, че умееше да понася плесниците с достойнство, дори да му бяха отправени от най-младшите членове на персонала. Всъщност у него имаше доста хубави неща. Познаваше из основи работата си на уредник в читалнята на Мидйоркширската областна библиотека и споделяше своите знания с умение и усмивка на уста. Вършеше си своята част от работата и макар че тя на няколко пъти го бе виждала да работи над своето лексикологично проучване, наричано от самия него minusculum opusculum, това винаги бе ставало по време на регламентирана почивка и никога не бе прехвърляло границите й, независимо, че в дадени моменти нямаше никаква друга работа. В същото време, тя изобщо не се притесняваше, ако обедната й почивка продължеше малко по-дълго. Той не коментираше начина й на обличане и нито извръщаше поглед целомъдрено, нито се вторачваше похотливо в стройното загоряло бедро, подаващо се изпод ръба на минижупа. Бе я забавлявал в апартамента си без да направи ни най-малък опит за близост, малко по-различна от служебната (тя все още не бе решила как й бе подействало това). И макар, че при първата им среща погледът му се спря на най-поразителната й черта — единствения кичур бяла коса, блеснал всред пищните вълни на кестенявото море, той бе започнал коментар за него с такова добросърдечие, че накрая тя се видя принудена да изостави темата и да се представи.
Нито пък бе използвал старшинството си, за да й прехвърля всички неприятни задължения и си изработваше своята част, с което би станал образец, ако в рамките на тази неприятна работа не прочиташе повече от две-три страници, без да размени с нея някоя мисъл. В дадения случай, той посрещна забележката й с толкова широка усмивка, че тя моментално изпита чувство на вина и дръпна листовете от ръцете му без повече коментари.
Добре поне, че бяха написани на машина. Защото много други не бяха и тя бързо бе стигнала до откритието, известно на всички учители, че дори и най-прилежната ръка може да бъде толкова неразгадаема, колкото и китайското писмо, с това допълнително затруднение, че когато най-сетне успеете за изцедите някакъв смисъл, то този краен резултат в никой случай не е кой знае какво Божие откровение, предназначено да улесни живота на човечеството, а най-обикновена, банална проза.