Пристигането на поредната пратка писма от Газет се бе оказал последния и най-тежък аргумент.
Седмица след това, когато разказите продължиха да текат като пълноводна река, а до крайния срок за предаване на работите за конкурса оставаха още девет дни, тя бе станала по-жестока дори от Дий, захвърляйки ръкописите в кошчето още след прочитане на първия абзац, понякога дори и след първото изречение, а в един-два случая — даже и само на заглавието — докато той добросъвестно четеше почти всичко от своя дял и правеше далеч по-голяма купчина от вероятни победители.
Тя хвърли поглед на ръкописа, с който той я бе прекъснал и каза:
— Първи диалог? Означава ли това, че ще има още?
— Поетически похват, предполагам. Както и да е, прочети го. Интересно ми е да разбера какво мислиш.
Прекъсна ги друг глас:
— Намерихте ли вече новия Мопасан, Дик?
Зад гърба на Рай изникна дълга и стройна фигура и светлината наоколо изведнъж помръкна.
Нямаше нужда да вдига глава да се извръща, за да разбере, че това е Чарли Пен — един от редовните посетители на читалнята и най-близката представа на Мид Йоркшир за литературен лъв. Бе написал умерено успешна серия от произведения, които сам наричаше историческа романтика, а критиците — заголи-бедро, чиято фабула се развиваше на фона на революционна Европа по време на събитията, довели до крайната развръзка през 1848 година, с главен герой, чийто прототип би могло да се каже, че е германския поет Хайне. Тези разкази бяха претворени в телевизионни сериали, където заголването на бедра се ценеше далеч по-високо, отколкото историята, та дори и романтиката. Редовната му поява в библиотеката обаче нямаше нищо общо с постигането на историческа истина в неговите разкази. Когато биваше на градус, го чуваха да казва по адрес на читателите си: „Голяма работа! И без това нищо не разбират“, макар всъщност да бе събрал добри познания по въпросната епоха, посредством „реалната“ работа, която вършеше от доста години насам, а именно проучвателна дейност, придружена с критични бележки и метричен превод на стиховете на Хайне. Рай с изненада научи, че той и Дик Дий са ходели на училище по едно и също време. Десетте години, които невъзмутимият темперамент на Дик Дий бе изтрил от неговите четиридесет и нещо, изглежда бяха прехвърлени на Пен, чиито хлътнали бузи, дълбоко поставени очи и неподдържана брада, му придавах вид на стар викинг, прекалено много плячкосвал и изнасилвал навремето си.
— Може би още не — отвърна Дий. — Но ще ми бъде приятно да чуя професионалното ти мнение, Чарли.
Пен заобиколи масата, така че можа да погледне Рай и да й покаже неравните си зъби в нещо, която тя наричаше „гримус“, като се има предвид, че е предназначено да играе ролята на усмивка, а накрая се получава само гримаса.
— Е, ако имате излишък в бюджета, може.
Станеше ли въпрос за професионално мнение или за каквато и да е дейност, свързана с професията му, твърдото убеждение на Чарли Пен, че времето е равно на пари, правеше адвокатите да изглеждат лекомислени прахосници.
— Тогава с какво мога да ти бъда полезен? — попита Дий.
— Ония статии, дето се опитваше да ми намериш, какво стана с тях?
Пен не страдаше от никакви угризения и използваше Дий като неплатен сътрудник, но библиотекарят никога не се оплакваше.
— Ще ида да проверя дали няма нещо в днешната поща.
Той стана и се вмъкна в кабинета зад бюрото му.
Пен не помръдна от мястото си, вперил поглед в Рай. Тя отвърна на погледа му без да мигне и накрая каза:
— Да?
Отвреме-навреме тя се усещаше, че стария викинг я гледа така, сякаш отново чува зова на морето, макар отдавна да е спрял с плячкосването и изнасилването. Всъщност неговия предпочитан герой като че ли бе оня тип от пиесата (как, по дяволите, се казваше), който кръстосвал из Ардените и забождал по един стих на всяко дърво. Отвреме-навреме пред погледа й попадаха откъси от преводите му на Хайне. Отваряше някой файл или книга и намираше някой и друг ред, в който се разправя за отчаян любовник, вперил унил поглед в себе си или възторжен поглед в прозореца на възлюбената си. Присъствието им се обясняваше, ако имаше нужда от обяснения, от недоглеждане, придружено от вече познатата версия на гримус, което именно и получи вместо отговор сега, заедно с краткото: „Приятна работа“, след което той последва Дий.