Точно тогава си каза, че трябва да звънне в Шефилд, но в понеделник бе твърде зает, а във вторник работата му се стори твърде елементарна, за да вдига шум за нея. Обаче днес, в сряда, също като черната птица на прокобата, той пак е наоколо и този път е твърде близо, за да се сметне за съвпадение.
— О, божичко, да, сега разбирам. Всъщност и аз ви засякох няколко пъти и когато преди няколко минути ви видях да излизате от Клуба, си помислих: „Добре, че не си параноик, Франи, момчето ми, иначе щеше да си помислиш, че главен инспектор Паскоу те следи.“
Това бе толкова рязка смяна на позициите, че направо да ти спре дъха. Но бе също така и предупреждение да се внимава много.
Той каза:
— Значи това е съвпадение и за двама ни. Разликата се състои само в това, че аз живея и работя тук.
— Аз също — каза Рут. — Имате ли нещо против да започвам? Имам на разположение само един час.
Той захапа здраво багета. Зъбите му бяха съвършено, почти артистично подредени и с такава блестяща белота, че човек неволно се питаше дали може да се огледа в тях. През последните няколко години затворническата стоматология явно бе направила няколко решителни крачки напред.
— Ти живееш и работиш тук? — вдигна вежди Паскоу. — Откога?
Рут сдъвка хапката и я преглътна.
— От две седмици — отвърна той.
— И защо?
Рут се усмихна. Зъбите… Много красиво момче беше.
— Ами, предполагам, че заради вас, господин Паскоу. Да, може да се каже, че вие сте причината да се завърна.
Признание? Или дори изповед? Не, не и от Франи Рут, великия кукловод. Дори и да промениш сценария по средата на представлението, пак оставаш с чувството, че той дърпа конците.
— Какво искаш да кажеш? — попита Паскоу.
— Ами, нали се сещате, след онова малко недоразумение в Шефилд аз си загубих работата в болницата. Не, моля ви, не си мислете, че ви обвинявам, господин Паскоу. Вие просто си вършехте работата и това, че си прерязах вените, си беше мой личен избор. Обаче началниците ми в болницата решиха, че това е признак на болест, а болни хора на болницата не й трябват. Освен ако не са по гръб, разбира се. Така че скоро ме уволниха и… бях уволнен.
— Съжалявам — каза Паскоу.
— Не, моля ви, както вече казах, не съм ваш проблем. Както и да е, бих могъл да се боря, колегите бяха готови да надигнат сопите и изобщо всички приятели ме подкрепяха. Да, сигурен съм, че един трибунал би отсъдил в моя полза. Но ми се струваше, че бе дошло време да карам нататък. Не усещах религията вътре, господин Паскоу, не и в официалния смисъл на думата, но наистина бях започнал да разбирам, че за всичко под слънцето има време и е глупаво човек да не обърне внимание на това. Така че не се притеснявайте.
„Той ми предлага опрощение — помисли си Паскоу. — В един момент му се зъбя и се правя на страшен, а в следващия съм на колене, получавайки опрощение!“
Той каза:
— Това все още не обяснява…
— Защо съм тук? — Рут отново отхапа, задъвка и след това преглътна без да бърза. — Работя по тревните площи на университета. Знам, че няма нищо общо с предишната ми работа, но промяната ми е добре дошла. Да си санитар в болница не е лоша работа, но през цялото време трябва да си вътре и при това има много работа с умрели. А сега съм навън, на чист въздух и всички около мен са живи! Всичко кипи от живот наоколо макар да е вече края на лятото. Е, наистина, задава се зима, но това няма да бъде края на света, нали? Най-обикновена летаргия, всички растения заспиват, пестят енергия и чакат знака да се подадат отново и да потънат в цвят. Малко като в затвор, ако сравнението не е твърде произволно.
„Тоя си прави «пишка» с мен — помисли си Паскоу. — Време е да развъртим малко камшика.“
— Светът е пълен с тревни площи — студено каза той. — Защо точно тези? Защо изобщо си се върнал в Мид Йоркшир?
— О, съжалявам, трябваше да ви кажа. Това е другата ми работа, истинската ми… дисертацията ми. Знаете ли каква е дисертацията ми? „Отмъщение и разплата в английската драматургия.“ Ама разбира се, че знаете. Нали именно това ви отклони от вярната посока? Сега разбирам как е могло да стане — госпожа Паскоу е била застрашена и всичко това. Но вие разгадахте всичко, нали? Във вестниците нямаше нищо.
— Да, разгадахме го. Не, във вестниците нямаше почти нищо.
Защото бяха потулили случая от съображение за сигурност, но Паскоу нямаше намерение да го обсъжда. Колкото и да бе подразнен от Рут и колкото и дълбоко да се съмняваше в мотивацията му, той все още изпитваше вина, когато се сетеше за това. Тъй като Ели бе застрашена от неизвестен източник, той бе заметнал мрежата за вероятни извършители. Разбирайки че Рут, когото преди няколко години бе тикнал зад решетките за съучастничество в убийство, е излязъл и пише дисертация на тема отмъщение в Шефилд, работейки като санитар в болницата, той бе накарал полицията от Южен Йоркшир да го поразтърси малко, след което сам отиде до там да проведат кратка приятелска беседа. При пристигането си, той намери Рут в банята с прерязани вени и когато по-късно се наложи да признае, че Рут няма нищо общо със случай, който разследва, условната присъда не закъсня.