Свещениците на Истинния Бог, Благоподателя и Магодарителя, не се суетяха по подобен начин. Те носеха бели ризи и бяха единствените в Империята, които имаха право на наметало в този цвят.
В един дъждовен октомврийски ден при изгрев слънце тежките врати на източната порта на славния град Хвалим леко се открехнаха и пропуснаха самотен конник. Младо, високомерно лице с тънка, умело избръсната тъмна брадичка. Дълбоки очи. Тъмни кожени одежди. Раменете, маншетите, гърдите - всичко бе украсено със сребърни шипове. Въпреки студения есенен ден връхната дреха на конника бе разкопчана, за да се вижда тежката верига от девствена червена мед и окачения на нея герб на Орден Арк - три езика на пламък, направени от чист авалион, огнен камък.
Пред раболепно поклонилите се стражи в есенната кал падна една дребна сребърна монета - струваше двойно повече, отколкото входното мито.
Стражът бързо я вдигна, бърборейки благодарствени думи, но щом конникът се скри зад извивката на улицата, той ядно захвърли монетата в кутията за мито като че ли среброто изгаряше пръстите му.
- Какво зяпате?! - сопна се той на останалите. - Дано магистратът се задави с това магьосническо сребро! Може ли такова нещо! На нас, воините, в краката, в калта да подхвърлят пари, сякаш сме просяци в кръчма. Тоя да не си мисли, че щом е дал повече, без да поиска ресто, ще целуваме задника на коня му? Е, не, няма да стане! И без него можем да си купим бира.
Главният страж бе вече възрастен човек, на всичко отгоре - обременен от голямо семейство. Но на младини се бе сражавал срещу горските диваци Дану много преди Великата война, в която това мръсно племе бе безжалостно изтребено от всичките простори на Империята. Беше водил битки по Брега на черепите, смазвал бе бунтовете на бароните през Петте смутни години и помнеше що е похвала от император, що значи императорска ръка на рамото ти, върху негодната окървавена ризница (нито бе отдръпнал пръстите си повелителят, нито се гнусеше). Воинът помнеше, затова така силно се ядоса.
- Лесно ти е да се оплакваш, нали получаваш от Императора пенсия -измърмори единия от стражите, мършав и червенокос. Той държеше алебардата си като досадна пръчка. - Щом не ти трябва пара, други можеха да я вземат...
- Глупак! - главният страж веднага прасна подчинения си в ухото. Не го удари силно, а просто така, за ред. - Ако търчиш като канален плъх след чародейските ръце, наистина ще станеш плъх! Такова подаяние само огладнелите кучета хващат, и то не всички! Когато някой търговец ни поднесе добавка към таксата, но с уважение, ето тогава ще пийнем бира.
Приблизително по същото време, но през южните врати на града, в Хвалин влезе още един конник. Той също бе млад и строен. Само че лицето му - мургаво от слънце и загрубяло от вятър, обкръжено от дълга сивкава коса - изобщо не изглеждаше високомерно. А дебелата му дреха, по която дъждът се стичаше, без да попива, никак не приличаше на тъмносребристото одеяние на младия чародей. Оръжието на този пътник бе съвсем обикновено - къса сабя в евтина ножница, каквито носеха долните съсловия.
Конникът скочи на земята, без да се превзема разгърна пред стражите дрехата си и показа, че няма дори разрешения за занаятчийската прослойка меч. Не притежаваше някакви особено забележителни амулети, нито защитни медальони - повечето бяха обикновени ментета, с които единствено простолюдието се труфеше.
- Благодарение на Истинния Бог, нашият Баща и Покровител, слава, слава и три пъти хвала, амин. Как изкарахте тази нощ, воини? Да стоиш на пост не е като да си с жена си, нали? - Сръчните му пръсти вече развързваха изтърканата кесия и брояха медни монети. - Това е за вас, да ви се порадват гърлата.
Той добави към митото нито повече, нито по-малко, а точно толкова, колкото винаги даваха „за късмет" занаятчиите.
Този сутрешен гост допадна на тукашния главен страж. Ала веднага щом конника се скри от погледа му, пазителят на южната порта с изненада откри, че изобщо не помни лицето му. Това лице - съвсем незабележително и изтъркано като стара монета - изглеждаше до такава степен обикновено, лишено от всякакви отличителни белези, че да го задържиш в паметта си бе невъзможно. Не се запомняше и говорът на конника - не бе столичен, нито провинциален, не бе крайбрежен, още по-малко пък планински. Звучеше като някаква смесица от всички говори наведнъж. Сигурно младежът бе помощник на голям търговец или занаятчийски майстор... или млад търговец, или... или... Сутрешният гост би могъл да се окаже който и да е. Такива хора много се бяха навъдили в Империята напоследък. Кръстосваха надлъж и нашир и смущаваха опитните стражи на градските врати, които бяха свикнали по външния вид да разпознават с какво се занимава влизащият, откъде е родом, дори как се казва.