Да затормозява главата си със сутрешния гост, стражът, разбира се, не се захвана. Той весело подхвърли медните монети в шепата си, извика момчето, което изпълняваше дребни поръчки, и го изпрати в близката кръчма за бира и мезе за цялата дежурна смяна.
През есента градът се събуждаше бавно и без желание. Времето потискаше гражданите и нищо не им спореше. А всичко трябваше да се свърши в срок, преди да дойдат студовете и Гибелният порой. По улиците вече тичаха пратеници към Дъгата - или Седмоцветието както още наричаха съюза на магьосниците - защото облаците наближаваха, прииждаха от Суболиш-кия пущинак откъм Остраг. За всеки бе мъчно да се вдига от леглото в една толкова сива и отегчителна утрин. Лесно се молеха - промърморваха необходимите думи, ала... Всичките мислите им бяха другаде. Чудеха се как ще оцелеят, дали есента ще се проточи, как ще изкарат зимата. На другото лято ги очакваше пак същото - приготвяне за новите студове. А някога бе имало време, в което императорските полкове весело вървяха по задморските страни, когато белобрадите ветерани се връщаха в къщите си с дарове и награди от Императора, заемаха се със заслужените си парцели земя... Славно време. И зимите бяха съвсем други, нямаше го есенния Порой. Но това бе много отдавна. Времената се бяха променили. И всички бяха свикнали. Не обвиняваха вече чародеите, които някога гръмогласно даваха клетва да унищожат веднъж завинаги страшните есенни дъждове.
Хвалин - северният възел на търговските пътища, градът, който контролираше цялата търговия, милостиво дарена на джуджетата, коболдите, гоблините и орките. Той достойно би си съперничел с красивите градове на коренния имперски юг, в Хвалин имаше какво да се види.
Вече се бе стъмнило, когато младият чародей на Орден Арк слезе от коня си до една от най-добрите кръчми в града - „Имперски лъв". Името й подсказваше, че кръчмата със сигурност е основана от някой ветеран. Младежът изобщо не погледна забързаните слуги, само им метна юздите и -без да използва ръцете си - влезе в задименото помещение.
Появата му мигом накара всичко в кръчмата да млъкне - можеше да се чуе муха. Хората не смееха да мръднат, нито дума да обелят. Появи се собственикът на кръчмата - с поклони и приветствия.
- Хвала на Истинния Бог. Вечеря и легло - разтвориха се за миг бледите устни на чародея.
- Слава на Бащата, подателят на блага, три пъти хвала... Какво вино ще поръчате, млади господине? - още по-ниско се навеждаше кръчмарят. Той не можеше много добре да се кланя, защото бе възрастен, опитен, здрав и як воин. Широките му рамене можеха да се конкурират с тези на едно джудже.
- Вино не. Вода - презрително трепнаха тънките устни на вълшебника.
Младите адепти на Орден Арк никога не употребяваха алкохол.
Без да сваля кръстосаните на гърба къси мечове, магьосникът седна на услужливо преместения към него стол. Седна и замря. Вдърви се, сякаш бе каменно изваяние. Изглеждаше така, сякаш в целия свят съществуваше само той и малката част на масата пред него, на която едно след друго изникваха най-хубави ястия.
Постепенно хората в кръчмата се съвзеха. Прекъснатите разговори се възобновиха, в халбите отново се вдигна бирена пяна, а смутените за момент слугини продължиха да надничат от пердетата с хубавките си муцунки. Кръчмата лека-полека живна, макар че веселбата бе значително по-спокойна след появата на магьосника в черно.
Сред посетителите на кръчмата се оказа и веселият младеж със сивкавите коси, който сутринта бе влязъл в града през южната порта.
Втренченият му във високомерния вълшебник поглед изразяваше същото, каквото изразяваха лицата на останалите гости - неволен страх и откровена завист. Може би единствено най-добрият от имперските трагици - несравнимият Тит Оливий, би могъл да заподозре в емоциите му умело преструване. Младежът седеше на една маса с глинена паница пилаф и евтина бира пред себе си. Той се хилеше на плоските и вулгарни шеги на съседите си по маса, самият той пускаше подобни, старателно щипеше цвърчащите слугини и изобщо с нищо не се отличаваше от тълпата. Бе слят с нея, разтворен в нея - абсолютно неразличим и неуязвим. Всеки поглед се хлъзгаше по него като кука по вода - няма за какво да се хване.