- Вярвам ти. Но, кой знае, натам-насам? - оркът жизнерадостно се ухили.
- Натам... Ще те пратя аз тебе натам... - недоволно мърмореше Сидри, докато броеше обещаната надница. Над всяка монета той изпускаше дълбока, пълна с искрено отчаяние въздишка.
- Така е то, скъпо-нескъпо... Няма как - ободряваше го Тилли.
Оркът и джуджето говореха помежду си на общоимперски език. В стари времена тези два народа неведнъж жестоко се сблъскваха. Единствено поражението пред хората ги накара, ако не да забравят старите си обиди, то поне да се отнасят по-търпимо към факта, че съществуват и други раси. Но да учат езика един на друг, както и преди, те не желаеха Ето защо ползваха най-разпространения в Империята диалект, който говореха всички от вътрешните морета до Изгревния океан.
- Ох... Ама и едно време дойде проклето... - продължаваше да въздиша Сидри. Пред очите му стояха надписи с едри, криви рунически букви, на всичко отгоре с грешки, „фхот за елфи, Дану, орки и джуджета саму със итикети!"
Надрасканият с тебешир надпис върху портата бе доста остарял. От десетилетия Дану не посещаваха Хвалин по собствена воля, нито пък с „етикети" на други народи. Те идваха само като роби, за да бъдат продадени на прашния площад на пазара. Уставът обаче трябваше да се зачита и неграмотните стражи всеки ден, според графика, старателно подновяваха надписа, като го сверяваха с изтъркания оригинал. Да промени надписа никой не се замисляше.
Тилли навреме побутна размърморилото се джудже в хълбока. Вратите се отваряха. Сумтейки, се появи дебелият начал-ник-митница. Стражите се захванаха с оглеждане на стоката.
Самата процедура не беше нищо особено. Джуджешките кервани не се различаваха от тези на търговците от юг, идването на които възрадваше сърцата на доблестните стражи. Само от юг докарваха хубаво вино и плодове, платове и накити, бла-говония и килими. Джуджетата мъкнеха железария, тънки, ювелирни въглища за титли, заготовки за лемеж, панти за врати, брани, скоби, пирони, необработени камъни - с една дума, нямаше какво да се намаже.
Началникът на западната хвалинска митница откровено скучаеше. Той вече бе получил рушвета си, а да се заяде за нещо повече, просто нямаше как. Той познаваше Сидри вече много години и знаеше, че джуджето е твърде предпазливо и страхливо, за да се захване с нещо съмнително. Ала изведнъж...
- Я! Тия тука какви са? - изрева началникът на посърналия Сидри.
- Кои? - разтревожи се нещастното джудже. - А, тия ли... Тия, ще благоволите ли да видите... са отбелязани в списъка на кервана... Присъединиха се по пътя...
Ставаше дума за две високи, стройни фигури, които стърчаха в самия край на разтеглилата се верига от понита.
- Отбелязани в списъка, а? Я да видим... Елате тук! Свалете си качулките! Ръцете зад главата!
В помощ на митничарите веднага изникна една група арба-летчици.
Сидри се хвана за главата и изстена. Останалите джуджета мрачно тъпчеха на място до своя предводител. Те нямаха никакво оръжие, дори най-късата сабя бе опакована и подпечатана от имперски служител на границата с човешките владения.
- Отбелязани били в списъка, а? - зловещо се ухили митничарят и повтори: - Ще я видим тая работа...
Двамата се оказаха мъж и жена - много млади, с чиста, розова кожа, каквато вече не се срещаше в замърсените човешки селища. И двамата бяха високи, той - пълни шест фута, тя - около пет и половина. Имаха гъсти и като че ли зеленеещи коси, високи скули, странно изпъкнали тъмнозелени очи, тънки устни и тесни брадички с мънички трапчинки От пръв поглед се личеше, че не са хора. Не фигурираха дори в предупредителния надпис на вратите било като „елфи", или - още по-зле, като богопрезрени Дану. Най-вероятно бяха от племето на Волните - странен народ, навярно по-стар и от самите елфи, и от Дану. Те открай време живееха в своите далечни владения на брега на Изгревния океан, без да се намесват в работите на други раси. Когато Империята сломи съпротивата на елфите, джуджетата и Дану в Първата северна война, Волните неизвестно защо останаха безучастни и отхвърлиха предложението за съюз и на едната, и на другата страна.
По-късно - когато бронираните войници на Империята унищожаваха разбунтувалите се джуджешки царства, имперските ловци гонеха в горите Дану като дивеч и изгаряха на клади последните „диви" орки, гоблини и други - Волните отново нищо не сториха. А се славеха като най-добрите воини в света. Имаха само една слабост - презираха лъкове, арбалети и прашки, защото ги смятаха за оръжие на страхливци.
Императорът не забрави изгодния за него неутралитет на Волните. За да задълбочи разкола сред нечовешките раси, той издаде указ, според който всеки от племето на Волните имаше право, когато пожелае, да получи имперско гражданство. Обещани им бяха редица облекчения и привилегии. Епархията дори ги допусна до причастие, без обаче да изисква покръстването им. Религиозните йерарси не бяха глупави хора. Усещаха, че няма нужда от дребни конфликти с най-добрите воини в целия известен свят, затова не настояваха Войните да приемат имперската вяра. Ако се наложеше, щяха да ги заклеймят като еретици.