- Нека му помогнем - изведнъж казва Сежес и, аз дори не успявам да се обърна, изважда изпод наметалото си бронзова обредна тояга. Прас! Кучето се свива, изпищява и започва да скимти. От раната на лапата му стърчи парче кост; кръвта се разлива по камъка.
Аз не викам. Аз още тогава бях Император, дори без корона.
- Довърши го - казва Сежес и тиква в ръката ми ножа за жертвоприношения.
Аз удрям - целя да й разпоря корема от слабините до пъпа, както ме учеха.
Започват да ми се смеят. Всички. Вълшебницата леко отклонява моята нападка и ми залепя толкова силен шамар, че аз подам на пясъка.
- Ставай, принце - усмихва се Сежес. - Ставай и, ако обичаш това ненужно създание, спри мъките му.
Думата „обичаш" от нейната уста звучи като мръсно ругателство. А е хубава, много хубава и млада, както сега разбирам. Тя има чудни очи - една слугиня дрънкаше, че бабата на Сежес била пленена елфическа девойка. Затова готвачките и камериерките я наричаха „елфата".
Кучето вече не пищи, а сподавено хрипти. С три удара Сежес му пречупва останалите лапи.
И тогава... Тогава аз усещам, че плача. И удрям - право в гръкляна на моето кученце, което дори не успях да кръстя.
Кръвта ме опръсква.
Не се оплаках, че имам такива наставници. Едно оплакване можеше да предизвика само телесно наказание, нищо повече. Но този ден аз се заклех, че ще отмъстя.
...Подобни неща се повтаряха още няколко пъти. Кученца, котенца, птици - аз бях длъжен да ги убивам. Те не винаги ме очакваха вързани за жертвеника. Понякога аз бях длъжен сам да ги хвана, докато се мятаха по арената. Сежес засичаше време по един пясъчен часовник. Ако не успеех да се справя в срок, понасях жесток побой.
Един месец след кученцето за първи път ми доведоха пленени дечица Дану.
Те бяха пет. Едно мъничко бебе, две момиченца, едното на три, другото на пет. Момчето ми бе връстник. Последното бе най-голямо от всички - момиче на около тринайсет.
Тъп меч в ръцете ми. Гласът на Сежес ме удря като камшик:
- Убий ги всичките! Започни с момичето!
Черните й коси са криво и неравно отрязани. Високата й шия е оголена. Смешно и трогателно стърчат острите уши. Ала аз... Аз вече не съм онзи, дето жалеше кучето. А и нали са Дану - нашите вечни и кръвни врагове...
Сега ми се струва, че тогава нищо не усещах. Но това, разбира се, не е вярно.
Момичето е изправено и ме гледа презрително. Само нейните ръце са вързани зад гърба.
- Страхливец! - процежда през зъби тя на нашия език. -Излизаш да се биеш само тогава, когато ръцете на врага ти вече са вързани! - Тя плюе в лицето ми.
В същия момент момчето се нахвърля върху мен. Май извика нещо... Това много ми помага -бойните ми инстинкти се събуждат и аз разпарям целия му корем.
Повръщам. Повръщам мъчително, с болка и спазми. Страшният глас на Сежес ме връща в реалността:
- Убий ги всичките!
Момчето Дану се гърчи на земята. Кръвта ме опиянява... Втурвам се към момичето с вързаните ръце, замахвам, удрям...
Мечът ми е тъп и нащърбен, за да причинява още по-големи мъки. Дану пада с разсечена шия, а аз ... аз се обръщам към малките деца.
Момичетата се притискат едно към друго и ме гледат обезумяло. Ала нито едната, нито другата плаче. Не викат - дори когато моят нарочно притъпен и назъбен меч ги сече на парчета.
След това дълго боледувах. През нощта сънувах кошмари.
Когато оздравях, за втори път ми доведоха деца Дану. Тях ги убих, без да трепна"
Императорът лежеше в леглото, без да помръдва. Блуждаещите му очи гледаха в тавана. Зад вратата - той усещаше -чакаха изплашените от гнева му слуги. Зад стените на замъка спеше Империята, която нищо не знаеше за черните спомени на своя повелител.
„Нощта ще мине. Ще дойде денят с неговите несвършващи задачи. Сега е есен, време за лов. Благородните съсловия заминаха по замъците си, за да успеят да си начешат крастата, преди да удари Гибелният порой. Имперският Съвет няма да се сбере по-рано от зимата.
Не, сега вече така или иначе няма да заспя."
Бронзовото звънче тихо звънна и в спалнята веднага нахлу цяла банда слуги.
- Вана, всичко чисто, бързо! - полугласно, през зъби заповяда владетелят на половината свят.
„Мразя ги тия вълшебници. Мразя ги. Чувствам се омърсен, щом се докосна до техните интриги дори за малко."
Седемте ордена държаха под бдителен контрол всяко магично движение в Империята. Но в действителност те бяха осем. Осмият - Нергът, се смяташе за непритежаващ цвят. Неговите адепти страняха от другите и избягваха да се намесват в делата на околния свят. Те преследваха свои собствени цели, които не бяха известни и на обикновените хора, и на колегите им магьосници. Получаваха своя дял от имперските доходи, винаги бранеха Империята с усърдие, но нямаха свой посланик нито в двореца, нито дори сред учителите на Императора. Всички опити да се разузнае с какво се занимава Безцветната кула - както наричаха твърдината на този орден -търпяха провал. Останалите седем ордена - доколкото бе известно на императора - също не бяха разбулили мистерията. Зрънцата информация, с които разполагаха, бяха недостатъчни и неясни.