Някои пък дрънкаха, че Църквата отдавна можело да се смята за деветия орден.
Девет. Числото на Мрака.
Императорът се взираше право пред себе си, сключил пръсти и сбърчил вежди. Нищо друго не му оставаше да направи.
На него - повелителят на огромни пространства, командващият многохилядни армии - му се налагаше да се крие от бдителното око на Седмоцветните кули и да използва хората си там, където успешно би се справила една проста магия. Ала друг начин нямаше.
Той не се съмняваше, че е заобиколен от съгледвачи.
„Три четвърти от слугите ми със сигурност са шпиони на ордените. Слугите могат да се сменят - дори всеки ден, но Се-жес и приближените й веднага ще завербуват нови."
Императорът го съзнаваше. И затова не правеше опити да се избави от някой. Неведнъж бе забелязвал, че писмата му се цензурират, но въпреки че знаеше кой го върши, не предприемаше нищо.
Рядко го оставяха сам. Изключение бяха само библиотеката и спалнята. Сежес го разпитваше защо прекарва нощите си в усамотение, с какво наложниците са разгневили повелителя, защо ги отбягва. Обещаваше му да ги екзекутира до една и да ги замени с нови, стига само той да каже.
„Тя не е жена. Дори не е сукуб. Тя... Тя... изобщо не е човек. Сигурно произлиза от Каменния Народ, който признава и се прекланя единствено на Целесъобразността. Колко момичета има там, в Дома на Удоволствията? Триста, петстотин, хиляда? Не е редно Императора да отегчава царствената си памет с подобни дреболии."
Засега той бе пленник на собствения си дворец.
„Но един ден самият аз ще издавам заповеди, ще раздавам наказания и милост, както баща си. Макар че... Дали баща ми е взимал решенията си по своя воля? Или точно обратното?"
- Извикайте охраната! - Той знаеше, че е безсмислено да се отказва от стражниците. Ако го стореше, капитанът на дворцовата гвардия просто нямаше да изпълни заповедта му, защото все още се подчиняваше само на Имперския Съвет.
„След петдесет и една седмици, аз, Императорът няма да се разхождам инкогнито. Дотогава обаче..."
Двайсет снажни воини, яхнали черни като нощ коне, очакваха Императора до портите. Половината бяха Волни, получили имперско гражданство. До един бяха проверени от седемте ордена - вълшебниците гарантираха за тях. Тези Волни произлизаха от един претърпял поражение и разпръснат клан. Единствено защитата на Империята им даваше шансове да оцелеят и отмъстят. Ето защо служеха неустрашимо и съвестно.
Другите десет бяха имперски арбалетчици. Смяташе се, че с точната си стрелба те надминават дори елфите.
Групата с грохот прекоси спуснатия за преминаване мост и нахлу в мрака на спящата столица.
ТРЕТА ГЛАВА
Магьосникът с апетит унищожи вечерята си и напусна ханчето с помпозното название „Имперски лъв". Заклинание за преместване би позволило на вълшебника да се озове на нужното място само миг. Ала поради секретността на мисията командорът най-строго му бе забранил всякакви излишни чародейства. Съперничещите си ордени надали щяха да обърнат голямо внимание на един млад адепт, пристигнал в Хвалин, но ако вземеше наляво и надясно да използва Силата на Арк, щяха да се вгледат в него по-втренчено. И тогава...
Магьосникът поклати глава, сякаш по този начин желаеше да се увери, че не е напуснала мястото си.
Всъщност, нищо особено трудно не го очакваше. Предстоеше му само да посрещне някаква персона, да й каже паролата, да вземе от нея някакъв пакет, а при размяната да й връчи злато. Много злато - коланът му едва стоеше на кръста. След това, без да разопакова полученото, трябваше да отиде в най-близкия орденски замък, където щеше да го очаква Командор Девран.
„Лесна задача. Както справедливо отбеляза мъдрият командор - Най-доброто решение обикновено е най-лесното. Ето именно с такива малки, незначителни на пръв поглед дела се кове Голямата победа."
Магьосникът пришпори коня си. Уставът на Орден Арк заклеймяваше честолюбието като един от осемте смъртни гряха, но младият вълшебник не успя да сдържи задоволството си, докато гледаше прибързаните поклони на хвалинските жители.