Той не познаваше нито баща си, нито майка си. Роден в една вада до някаква мръсна кръчма в Остраг, той бе обречен да загине. Обаче Боговете - най-вече, разбира се, Истинния Бог - по странната си прищявка бяха вложили в него прекалено много огън и сила. Гладен и измръзнал, неизвестно как той оцеля във времената, когато девет от всеки десет деца умираха. До седемгодишната си възраст той живя сред остражките просяци, където бързо заслужи прякора си Барсаг*. Стигнеше ли се до бой, кръвта нахлуваше в главата му и той се нахвърляше на противника си като ловджийско куче, без значение дали човекът срещу него е по-голям или по-силен. В една такава битка го забеляза Девран, който по онова време бе още Капитан-лейтенант.
* Барсаг (староимперски) - много силен, злобен и необуздан. Произлиза от новоджуджешката дума за подземен получервей-получо-век, известен със свирепия си нрав. Във времената на Древната Империя барсагите били използвани като бойни зверове при война и на арената за развлечения. -Бел. а.
След това дълго се обучава в кулата. Покровителят на Барсаг стана командор, обаче не забрави онзи, когото някога бе кръстил. Момчето показа големи способности и за кратко време достигна второто ниво по същото време, когато мнозина негови връстници още бяха калфи.
Илмет - така го нарекоха в ордена - разбираше, че въпреки леснотата сегашната работа е изключително важна. Командорът изпрати него, най-верният, най-преданият, изпрати го, без да разкрие цялата същност на предстоящото.
„Значи, работата е наистина тайна и секретна. А най-добрият начин да скриеш секретността на действията си, е да се държиш както обикновено."
Именно затова Илмет остана в обичайното си сребристо-черно одеяние, по което можеха да го познаят отдалече. Чародей от второ ниво, облечен като човек от простолюдието, би предизвикал доста по-сериозни подозрения.
Младият магьосник обаче не знаеше, че вече е предизвикал подобни подозрения.
Трябваше да познаваш Хвалин по-добре от петте си пръста, за да следиш незабелязано един чародей от Орден Арк, който далеч не бе от най-слабите. Младежът с незапомнящото се лице познаваше града именно така. Там, където на един конник се налагаше да заобикаля кварталите с плътно притиснатите една към друга къщи, пешеходецът винаги намираше цепнатинка да премине.
„Къде хукна толкова късно тоя магьосник? В кой от гнусните чародейски вертепи? Да коли с крив нож новородени бебета, че да събере кръв за скверните си цели? Да прави черна магия? Да вика демони от потайните дълбини на света, с надеждата да измъкне тайните им и да ги накара да му служат? Или човекът просто е решил да плюе на устава на своя орден и си търси кучка за през нощта?"
Съдбата на магьосника Илмет от Орден Арк и съдбата на незабележителния шпионин, който сам се бе объркал в собствените си фалшиви имена, много си приличаха. Тук, в Хвалин на преследвача му предстоеше да стане Фесис. Това име бе същевременно и парола-пропуск. Сивото братство му даде един адрес за конспиративна среща в града - в случай на крайна необходимост. Повери му и смъртоносно заклинание, в случай че го хванат и не издържи изтезанията по време на разпит.
До този момент на Фесис не му се бе налагало да прибягва до подобни средства.
В Хвалин той бе за втори път. Но се ориентираше в града по-добре от кореняците. Знаеше за места, които самите хвалинци бяха забравили -изоставени мазета, пресъхнали кладенци, подземни проходи, които някога бяха служили за бягство или за нещо друго. С тяхна помощ той вече два пъти настигаше своето магаре, както наричаха на жаргона на Братството този, когото следиш.
„Не, този младеж със сигурност не се е запътил към бордей. Подмина Веселия квартал, прекоси Малкия пазар, храма, Средния пазар, кметството... Към градските порти ли се е запътил?"
Оказа се, че не е така. Магьосникът спря преди да стигне външната градска стена. Изпъчи се насред Панаирния площад.
„Хм, забавно място, да. Само че какво търси тук един чародей, и то в такава късна доба на нощта?"
Вълшебникът със заучено твърда походка (адептите на Арка се открояваха сред тълпата именно по тази нагла походка) се отправи към средата на площада и спря пред някакъв стълб. Това бе мястото, където изписваха - за тези, които умееха да четат - кой и кога ще пристигне в славния град Хвалин. Този обичай - въпреки усилията си - Фесис така и не успя да разбере. Откъде се е взел, кому е нужен и защо не отмира, при положение че само един на всеки петнайсетима можеше добре да чете, за шпионина оставаше загадка. Говореше се, че този обичай е въведен по заповед на някой от магьосниците. „Може и да е вярно. Кой знае?"