- Да... Разбира се.
Кан-Мола, Алия, Тави - девойката с много имена грациозно приклекна в далечния ъгъл на мизерната стаичка. Затвори очи и се превърна в истински Волен. Сякаш някаква неизвестна магия я направи от обикновено човешко момиче в същество от тайнствения, неизвестен народ.
Мълчанието се промъкна в килията като студена змия. Пропълзя и запълни всичко наоколо с безбройни пластове тишина. Постепенно тишината неумолимо погълна всеки звук, всяко леко шумолене. Накрая край потъналите в безмълвие фигури се сгъсти облак от тежка, непроницаема тишина.
Очите на Кан-Торог леко се отвориха. Воинът хвърли един бърз поглед на спътницата си - клепачите й бяха затворени, миглите не трепваха, гърдите се вдигаха и спускаха бавно, сякаш девойката спеше дълбоко и спокойно.
Ала той много добре знаеше, че това не е вярно.
В съседната килийка джуджето Сидри грижовно заключи подозрително тънката врата. Крехкото мандало би могло да успокои само един пълен глупак. Винтовете, които придържаха металното резе, не биха издържали и два яки ритника.
От дълбочините на широкото, кърпено много пъти елече Сидри извади една изтъркана кожена кесия. На връзките й висеше оловният печат на Планинския Крал с руната Сърце на дълбините. Мърморейки под носа си някакви думи на таен джу-джешки, то огъна печата и изскубна връзките. От кесията изникна един малък колкото детско юмруче пакет, опакован в сиво парцалче. За миг Сидри престана да диша. Остави настрани печата и разви едното крайче на пакета.
Светлината в кования фенер внезапно помръкна. Спокоен и жълт, пламъкът вътре се смени с димящи синкави езици. Кучетата, които се боричкаха на бунището зад прозореца, завиха в един глас.
- Ааbbаао Doboр! * - шепнешком изруга Сидри. Имаше защо -странноприемницата се оказа омагьосана. Камъните от основите, проядените от дървояди дъски на стените, паянтовите столове, безобразно мърлявите маси и ръждясалите фенери - всички без изключение алчно и бдително следяха дали някой от гостите прави магия. Чакаха, дебнеха и ако тя се проявеше, веднага вдигаха тревога.
* Рхабакар Дхробдт (приблизителна транскрипция от новоджуджешки език) -подземен дявол. Буквално: „Този-който-ходи-със-Зло-под-Майката-земна-твърд" - Бел. а
Джуджето припряно стисна пакета в силния си юмрук. С лявата си ръка бързо откъсна от колана една от многобройните чантички. Връзките се развързаха от само себе си и на масата се появиха стар, жълт зъб от неизвестно чудовище, матов пръстен с кървавоалено парченце дърво вместо камък и - най-необходимото - мъничко, на пръв поглед най-обикновено, перце от врабче. Мърморейки заклинания, джуджето насочи жълтия зъб с върха към трептящия фенер, надяна пръстена на една стара кост и сложи перцето отгоре.
Пламъкът във фенера веднага престана да трепти и джуджето облекчено въздъхна. Разбира се, адептите на Дъгата незабавно щяха да усетят - освен че Хвалин гъмжеше от тях, градът граничеше с владенията на червения Арк, на безцветния Нерг и на лилавия Кутул. Улиците тук бяха пълни със шпиони, съгледвачи и доносници от всички ордени. Сивото братство - легендарната лига на воините разузнавачи, също не лишаваше града от вниманието си. Хвалин се радваше и на посещения от джуджета. В него идваха предимно младите - тия, които още имаха илюзии, че Тронът на Планинския крал и Полускъпоценният камък един прекрасен ден пак ще заемат своето предишно място в чертозите на Цар-Планина...
Светлината във фенера престана да трепти и, Кан-Мола, Алия, Тави, девойката с много имена, уморено въздъхна, отпусна рамене. Бяха напрегнати до болка. Да задържа действието на заклинанието вече бе непосилно. Важното бе, че успя - Дъгата нищо нямаше да заподозре. Ала джуджето не биваше да го знае.
Сидри си пое дъх и продължи магията, но този път тревожно поглеждаше към жълтия зъб и пламъка на фенера. Сега вече успя да разгърне парцалчето. На мръсния плат неочаквано остро и ярко блесна един абсолютно безцветен и прозрачен кристал с неправилна форма. Светлината капризно играеше по стените му и се отразяваше в стотиците ръбове.
Тихо мърморейки под носа си думите на заклинанието, джуджето леко приклекна - така, че погледът му да се изравни с нивото на масата. Присви лявото си око, втренчи се в бляскащия кристал, спря да диша...
Пламъкът на фенера заплашително се люшна. Под дюшемето някой тежко изпъшка, а от комина се дочу приглушено виене. Сидри усети, че бузата му трепери, но така и не откъсна погледа си от кристала. Въздухът в стаичката се наелектризира и започна да пращи, а под тавана се развихри рой от сини светулки. По челото на джуджето започнаха да се стичат едри капки пот. Някъде долу отекнаха грубите гласове на нощните стражи. Явно собственикът на кръчмата бе вдигнал тревога. Въпреки всичко обаче Сидри не спираше да прави магията си.