Над кристала бавно се сгъсти малък, синкав облак, плътен като стелеща се в низините мъгла. На повърхността на този облак се появи дупка, сините нишки на магьосническата плетеница се завъртяха и една след друга се включиха в тайнствения танц. От дъното на дупката за момент прогледна Мракът. Прогледна и изчезна, като стори място на звездното небе. Един миг - и съзвездията започнаха да пълзят настрани, появи се черна, начупена линия, която наподобяваше далечен планински гребен. Един от върховете на планината като че ли носеше на каменната си глава корона - четири остри рога, четири остриета на копия, които с мълчалива заплаха сочеха към празнотата на небосвода. Коронованият колос стремително се доближаваше, растеше и запълваше всичко около себе си Сидри замря, безсилен да откъсне погледа си от зрелището. Сега вече не можеше да спре заклинанието, дори животът му да зависеше от това.
В склоновете на исполина се появи нещо още по-тъмно, по-мрачно и от черната каменна плът на планините - зейнал трап на пещера, огромна алчна паст, която дебне плячката си. Сидри се дръпна с цялото си тяло, започна да стърже с краката си по пода, сякаш опитваше да се обърне, да избяга.
От мрака го гледаше остър и гладен взор, в ушите му прозвуча мек, зловещ глас:
- Ти сам дойде тук, сега си мой!
- Магия! - извика Кан-Торог и с едно движение се озова на крака. -Тави!
- Спокойно - отзова се девойката, без да помръдне. Очите й останаха затворени. - Това е необходимо, братко. Сидри трябва да открие пътя. Налага се да го стори именно тук, в Хвалин. Нали не си забравил с чии кости са изградени основите на тукашната цитадела и храма на Мъртвите.
Младежът бързо, отсечено кимна. Той извади от един удължен пътен чувал две привидно обикновени пръчки и се втурна към коридора - отдолу по стълбите вече трополяха тежките ботуши на градските стражи.
Тави го последва. Тя се прицели в гърба на първия пазител на реда и рязко изхвърли напред ръката си. Кутрето, безименният и средният пръст бяха плътно притиснати, показалецът бе изправен, а палецът сочеше настрана - формата на заклинание Ykku. В същия момент стъпалото пред стража хлътна и той се сгромоляса с ужасни клетви надолу. Кан-Торог едва успя да го хване за китката.
- Дръж се!
Тясното стълбище се оказа изцяло преградено. Долу глупавият кръчмар натрупа една камара железа, които плувналият в студена пот страж виждаше като стърчащи остриета, нарочно насочени към него.
Докато криеха мечовете и измъкваха злощастния воин, измина доста време.
- Какво става? - учтиво стори път и с най-невинен тон запита Волният.
Току-що спасеният страж навъсено го изгледа. Един Волен, намиращ се в имперски град, означаваше само едно - дошъл бе да иска гражданство. Като воини те се ценяха много високо, всеизвестно бе, че препирните с тях свършват зле, ала...
„Да не би пък именно той да е правил тук забранената магия?"
Неграмотният страж реши, че дори да е така, заклинанията могат да се окажат част от привилегиите, които един Волен получава наред с гражданството.
- Ние сме длъжни да проверим - троснато измърмори пазителят на реда.
- Разбра ли, младежо?
- Да, разбира се - любезно се усмихна Волният. - Мога ли с нещо да ви помогна, господин стражник?
Да наречеш простия страж, който командваше десетина впиянчени себеподобни, истински стражник, воин от конната гвардия на Старите Императори, бе като да свалиш Божествения Небесен кръг на земята. Но ласкателството, дори толкова грубо, винаги вършеше работа.
- Благодаря - ухили се стражът. - Сами ще се оправим. Хората му тромаво го последваха.
Кан-Торог учтиво им направи път. На устните му играеше змийска, презрителна усмивчица.
„На тези глупаци и през ум не им мина, че ги баламосвам, за да дам на съзаклятника си шанс да се укрие. Малоумници, недоразумение на Божественото творчество, провал на Великата майка, който синът й великодушно е оставил непоправен...
Е, нищо. Ние ще му помогнем."
Когато дрънчащата с доспехите си група нахлу в стаичката на Сидри, той вече бе унищожил всичките следи на магията. Свещта във фенера пламтеше равно и меко, изживявайки последните мигове на краткия си живот.
С джуджето стражът се държа много по-различно, отколкото с Волния.
- Казвай кой си! - изръмжа воинът. Острието на късия, дебел меч, предназначен за битки в затворени тесни помещения, бе насочено към гърдите на якия Сидри. Имперският кодекс изрично забраняваше на джуджета, гноми, цверги и всички техни сродници да носят оръжие. Престъпниците свършваха в страшните Неврюеви рудници, където дори най-силните подземни обитатели издържаха едва няколко месеца.