Магистърът стоя неподвижно цяла минута, преравяйки с мисълта си купището смет долу под прозореца. „Не... Не... И тук няма... Там също..." За по-сигурно той добави дори заклинанието Търсене, въпреки противното парене в устата и жестоката мигрена, които щяха да го сполетят няколко часа по-късно. Стори му се, че заклинанието среща съпротива, сякаш някой много отдалечен опитва да го спре. Вълшебникът по навик се напрегна, готвейки се да пречупи чуждата воля, обаче съпротивата веднага изчезна и повече не се повтори. Вече бе абсолютно сигурен, че магическите амулети на Сидри не са напускали стаичката през прозореца.
„Може би някой ги е взел и изнесъл по обикновен начин... Не, прекалено е сложно. Митичен съучастник? - магистърът се понамръщи. - Не, няма как. Ако ще изяснявам нещо, ще го сторя както си му е редът."
И Ондуласт, въздишайки и пъшкайки, се насили да забрави за болката, която щеше да го сполети след това. Като начало възнамеряваше да се заеме със следата във Великото излъчване, а после - с амулетите и инструментите.
„Нищо не става. Той е твърде силен. Проклятие, кой АаЬЬаао Doobop ми го докара на главата тоя проклет Ондуласт! - Тави трескаво сплиташе верига от заклинания. - Все неприятности!
Първо не подейства охранителното ми заклинание, което трябваше да прикрие изцяло магията на Сидри, а сега пък - тоя проклет вълшебник! Да, разбира се, Кан може да се справи със стражите, а аз - със стражевият чародей, но какво от това? Аз мога да убия Ондуласт или поне да го зашеметя, ако искам. Само дето после цялата Дъга, че даже и безцветният Нерг ще хукнат по петите ми. Не, трябва по-деликатно... още по-деликатно..."
Ондуласт строеше заклинанията си праволинейно, но много здраво и силно. Не допускаше нито една пукнатина, съмнителна връзка, неизпипана асоциация или погрешно избран обертон. За неточно звучене на Имената пък изобщо не ставаше дума. Магьосникът от второ ниво не ползваше нито графика, нито веществени инструменти. Неговото единственото оръжие бе собственият му разум и да се справя с него, без да вдига шум в цялата Империя, за девойката ставаше все по трудно.
„Ех, да беше по-веща в магията, драга! - сама се упрекна тя."
С познанията си в магьосническия занаят тя можеше единствено да следи всяка стъпка от чародейството му, без той да я усети. Щом Ондуласт установи, че магичните предмети нито са в стаята, нито са изхвърлени, той се захвана със самата същина.
„Следата на магията! Следата на магията! В това се крие най-важното!
Сега, ако не взема мерки..." - Той се напрегна.
Тя отчаяно притисна дясната си длан към сърцето. Последната резерва на един чародей бе да почерпи от собствената си кръв - от незримата, същинската кръв - и тогава...
Тя не успя да разбере какво щеше да се случи „тогава", защото закъсня. Вътрешният й слух улови фанатичния, ликуващ вопъл на вълшебника.
Ондуласт, разбира се, не можеше да подмине една толкова ясна и прясна следа от магия, при това, магия, която бе съвсем различна от практикуваната в орденските кули.
„Време е! - рече си тя. - Само да дам сигнал и...
Кан-Торог ще вкара три дюйма внезапно появила се стомана в гърлото на най-близкия страж, с пръст ще извади окото на втория, а с крак ще отхвърли третия - преди някой да осъзнае какво става. Ондуласт ще започне да се обръща към вратата - да, магьосникът веднага ще усети смъртта - обаче той също така е и човек, а тялото винаги е по-бавно от разума. Ще успея...
Не смей, глупачко! - опита да се възпре тя - Нали и без това после ще разбера всичко, което ми трябва от трупа!"
Изведнъж зад вратата се разнесе ужасен стон изпълнен с болка и накара всички в коридора да трепнат - дори самия Кан-Торог. Тави се усети и впи зъби в дланта си, за да задуши предателското стенание. Вече виждаше, че губи магьосническия двубой, когато изведнъж и девойката, и Ондуласт усетиха разтърсващ магичен звън. За другите той бе неуловим, но за тях двамата прозвуча като мощен екот от камбана, тежка десет хиляди оки. Звуковата вълна се разнесе по Великото Излъчване така фино и сложно сътворена, че дори целият Орден Кутул да се събереше, нямаше да проследи този, който е пратил магията. Девойката изпита остра завист - така майсторски бе сплетено заклинанието, толкова добре бе маскирано, построено по абсолютно неизвестни за нея закони...
Вратата на стаичката се отвори и на прага се появи Ондуласт. Тави се слиса съвсем. Само преди секунда, бе сигурна, че такъв натиск стражевият чародей в никакъв случай няма да издържи. Тя очакваше стражите да го открият издъхнал на пода.