- Кой глупак вдигна тревогата? - процеди през зъби вълшебникът. - Заемете се с това, стражи. Веднага глобете кръчмаря - наложете му всичките санкции, които се полагат за лъжлив сигнал.
- Радвай се, джудже - пазителят на реда сръга с лакът Сидри. - Този път отърва кожата.
Старшият страж плю за довиждане и поведе хората си надолу- към нещастния кръчмар. Предстоеше им прекрасна нощ - изобилие от бира, печени на ръжен прасенца с най-добри шамрийски подправки, туршии от спинтали в солен каменен оцет (които бяха по джоба само на богаташите от Първата търговска гилдия), както и засукани слугини - точно тази нощ те нямаше да упорстват, нито да отказват на мъжествените блюстители на реда.
Със стон Сидри се свлече направо там, където бе стоял. Сред неговите многобройни таланти - хитрост, ловкост и склонност към магия - смелостта, за съжаление, липсваше.
Преди да помогне на джуджето, Кан-Торог се увери, че стълбището е празно и никой не ги наблюдава. Волният внесе тежкото джудже в тясната стая на ръце.
- Сложи го тук, до огъня - разпореди се девойката, веднага щом влезе при тях.
- Тези каменни тикви винаги създават проблеми - кисело промърмори младежът. - Кълна се в Небесното рало, ако не бе заповедта на Кръга...
- Тъкмо затова Кръгът ме изпрати с тебе - прекъсна го Тави.
- За какво говориш? - Кан жадно гълташе вода от една нащърбена кана. Изведнъж девойката изпита остра неприязън към него. Чистокръвният Волен се държеше като непоправим малоумник, който не разбира повече от едно дете.
- Не знаеш ли? Чудесно.
- Престани! - Воинът върна каната на мястото й. - По-добре ми кажи, ти ли замаза очите на Ондуласт? Честно казано, вече се канех да им пусна кръв на тия овце...
„Когато забравя прочутите си „маниери на Волен", той става дори приятен... като мъж."
- Да, аз му Замазах очите - без да й мигне окото излъга девойката и погледът на Кан-Торог се изпълни с уважение. Тя реши, че изобщо не му се полага да знае истината.
- Хм... Браво на теб.
Усмивката му изглеждаше малко смутена.
- А ти се съмняваше в мъдростта на Капитанския кръг! -подкачи го
Тави.
- Не, но...
- Остави, дай да свестим Сидри и да го разпитаме!
И докато помагаха на джуджето да дойде в съзнание, в главата й не спираха да се въртят въпроси без отговор - „Кой беше? Кой го стори? Кой ми помогна? Кой? Кой? КОЙ?!"
ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
Диктовката е моят последен и сладък порок. Докато диктувам, ми се струва, че миналото се съживява, вечната мъгла се разсейва, а несвързаните късове чуждо бръщолевене на неведоми наречия се превръщат в смислени названия на континенти, страни и градове. Аз отново си спомням величието, отнесено от великата Река на времето, виждам пак стари приятели... или врагове? Усещам славата на дела, достойни да бъдат възпети и тачени.
Къде изтича всичко това? Къде се губи? Старая се да не мисля за това. Има нещо особено справедливо в сегашното ми положение. Заточен съм тук сред опушените стени на тясна килия под надзора на надменния, глупав игумен, който и досега не е проумял кого е приютил в подземията на Храма си. Да, да, всичко това изглежда като заслужено възмездие. Онзи, който ме заточи, бе зъл, свиреп, силен, но и справедлив. Аз зная, че съм заслужил наказанието си - ако това е наказание.
Не съм окован във вериги, няма могъщи заклинания, които да преграждат пътя ми нагоре. Моят съдник бе мъдър. Той постъпи по този начин, защото знаеше, че когато един пленник съзнава вината си, нужда от пазач няма. Аз съзнавам, че наказанието ми е заслужено. И затова съм си най-строг и бдителен тъмничар.
Вие, които четете тези редове, може би вече се уморихте от многословното старческо мърморене? Да, прави сте, именно това е моят порок. Книгата, която пиша, изобщо не е лаконична и безстрастна. Но няма как, ще се наложи Той да се примири... или да ми наложи още по-строга епитимия.
Продължавам. Наслаждавам се на интригата, която се заплита тук, в Хвалин, с удоволствие вкусвам перипетиите й както стар пияница - отлежало вино. Да, вярно е, че по всяко време мога да използвам заклинанието Всезнание. Но ако видя края на историята веднага, цялата й красота ще изчезне, ще погубя чара на тайната. А и кой съм аз? Остарял затворник в древен (не по-древен от мен, разбира се) храм? Побелял вълшебник, заточен тук било заради усилията на Дъгата, било за нещо друго... Отдавна вече се отказах от мисълта да бъда съдия в името на справедливостта. Възможно е дори в безумието си да съм забравил кое е истинското ми лице и кое - само маска.