Днешният ден обаче ще остави добри страници. Какво велико изкушение е предоставената ми възможност да стегна още мъничко възела на тази интрига!
Бясното препускане по улиците на спящата столица охлади разгорещеното му тяло. Мълчаливите Волни, неговите най-верни бойци, бяха застинали в седлата на конете си като изваяни в очакване на заповедите му. Нито един от тях не гледаше към повелителя си. Знаеха, че когато се наложи, той сам ще се обърне към тях.
Нощта отдавна бе настъпила и целият югоизток на Империята тънеше в мрак. По същото време в далечните й западни земи уморителния ден още не бе свършил. Пешите там не бяха угаснали, занаятчиите не бяха затворили дюкяните си, становете на тъкачите тъчаха, а чародеите още не бяха завършили Магията на света.
Чародеите на всесилната Дъга...
Неподвижният, безмълвен императорски конвой заобикаляше дълбоко замисления властелин. Те се намираха до самия край на Крепостната скала, високо над притихналата столица, високо над нещастията и радостите на великия град, който сега мирно спеше под тях.
Императорът виждаше в тъмното не по-зле от котките, и то почти без да използва магия. Погледът му бавно се спусна от новите петоъгълни бастиони на външната стена към полукръглите рондоли на вътрешната. Между стените -където едва се забелязваха светещите нишки на уличните фенери - се простираше Черният град. Приютът на занаятчиите, градът на полузабравените храмове и божества, мястото на мизерните кръчми и ханове, в които легло за една нощ струваше три медни монети. Домът на обикновените хора, които попълваха редовете на имперската пехота -бронираните войници и щитоносците. Те бяха опората и основата на армията, не горделивите благородници, които служеха в конницата. От там, от Черния град - и от десетките други градове в Империята, които приличаха на него - при нужда извираха нови манипули, кохорти и легиони на мястото на загиналите. Изникваха като извикани със заклинание духове и се притичваха на помощ. Там се раждаха най-смелите, способни и предани командири, които понасяха общата тежест на службата, ядяха от един казан с воините и умираха рамо до рамо с тях. Умираха за него - повелителят на живота и смъртта на милионите поданици, населили необхватните простори около Огърлицата на Вътрешните морета. Срещаха смъртта си заради император, който не смееше да противоречи на магьосниците от всесилната Дъга...
В знак за вечното, постоянно и повсеместно присъствие на тяхната сила в Черния Град над равното, тъмно море от покриви се извисяваха петнайсетина тънки, изящни кули като рапири и кинжали, пронизали изцяло тялото на врага.
Всъщност, кулите бяха точно четиринайсет на брой. Всеки от ордените на Дъгата имаше по две. Верните Волни, които не се страхуваха от смърт, нито от позор, още по-малко пък от магьосниците, бяха докладвали на Императора, че в Черния град се намират някакви смелчаци. Те обичали да мятат камъни по прозорците на тези кули, оставяли купища зловонна таримска тор пред главните входове и драскали ругатни по полираните стени. Магьосниците ги мразели и се страхували от тях. И омразата била по-силна от страха.
В тъмнината - също смътно - се виждаха и църковни камбанарии, куполи. Храмовете в Черния град не бяха малко - Мелиин се славеше с набожността си. Именно тук Истинния бог - Подателят на Блага, бе явил в небесата Божествения Си лик, за да види Своя народ. От земята бяха избили извори със сладко вино и сърцата на Неговите деца се бяха възвеселили, че мечовете човешки бяха овладели най-важната вражеска крепост, с което бяха сложили край на Първата Война.
Тук вярата в Господ бе искрена.
„Затова свещениците, когато изнасят проповедите си, никога не превъзнасят Дъгата, нито пък убеждават хората да любят и тачат магьосниците - помисли си Императорът. - Всички виждат поруганите с тор стени на орденските кули. Съвсем просто и логично - Църквата и паството са им близки, а онези неразбираеми магьосници са някъде там, далече-далече. Обикновените смъртни, които се грижат за душите си, не се интересуват от чародеи и магистри. Особено след ужаса на Изхода, който никога не ще забравят."
Никой не знаеше какво бе предизвикало Изхода. Ала онзи Ужас, древен, първобитен Ужас, още се помнеше.
Зад старата вътрешна стена се простираше Белият град. Там се намираха кварталите на преуспелите търговци и занаятчии, почтените жреци, вълшебниците с патент от Дъгата, собствениците на цехове, лекари (не всеки бе съгласен да се лекува при магьосниците), куртизанките, съдържателите на добри странноприемници, оттеглилите се аристократи и пенсионираните военни капитани. Храмове и църкви тук имаше почти колкото и в Черния град. Паството на Белия град не жалеше средства за светилища на Всевишните сили.