Клара си пое дъх. Беше доста повече, отколкото бе разчитала -но все пак твърде малко. Не беше дори обикновено мнозинство от имащите право на глас. Стисна палци в юмруците си. Ако въздържалите се окажеха повече от една трета, решението шеше да увисне. И вероятно щеше да последва второ гласуване след прекъсване за размисъл.
Имаше чувството че хвърля мелиински зарове с техните чудати точки.
- Кой е за второто предложение? - запита със сдържано тържествуващ глас Ереас.
Небесносини пламъчета почнаха да изникват отдясно на катедрата.
Десет... петнайсет... двайсет и пет...
Клара изскърца със зъби. Все още имаше шанс.
"Дано миролюбците бъдат по-малко от четирийсет и девет, ох, богове, дано!..."
Трийсет. Трийсет и пет. Пауза. Трийсет и седем. По-дълга пауза. Колебаещите се се двоумяха, числото растеше мъчително бавно.
Четирийсет. Дланите на Клара се изпотиха. Четирийсет и две.
И пет... и шест... и седем... Клара силно стисна клепачи. Четирийсет и осем гласа не бяха достатъчни за утвърждаване на позорното бягство! Вълшебницата предпазливо отвори едното си око.
Четирийсет и осем. Тишина.
- Всички ли се изказаха? - изскърца Ереас. Пламна още едно огънче. Четирийсет и девет "за".
Клара захлупи лицето си в шепи.
Фесис тичаше нагоре по стълбището. Подире му се чуваше скърцане и трясък - чудовището разбиваше погребалната си камера в стремеж да се измъкне на свобода.
"Проклятие! Ще успея ли да изляза през захлопналата се желязна врата?! С изчадието, което ще ми диша на разложено в тила?"
Фесис настръхна.
"Комай ще се наложи да се върна в Долината... О, само не това! Завръщане с позор, в търсене на закрила от леля Аглая и от Клара с нейната безкрайна върволица от племеннички!"
Така се беше засилил, че връхлетя върху вратата, блъсна се в нея и без малко да се търкулне обратно. Наложи си да се успокои.
Оттатък се чуваше дрънчене на оръжие, викове, трясък на стрели-мълнии. щракане на арбалети, дрезгави команди -шумове на сражение. Ох, поне легионерите вече бяха тук...
"А гадината е отзад - напомни си той. - Стегни се... Керли!"
Плъзна проучващо заклинание към вратата, търсейки брава.
Нямаше сили да избие самата врата, беше строена сериозно и отговорно. Но с механизма бе длъжен да се справи...
Отзад долетя грохот на срутване и тежък, неописуем, нечовешки повей на абсолютно непозната магия. Съществото долу сигурно се отърсваше от затрупалите го отломки. А после нададе вой:
- Хрооооооооооооо!
Като стон. Като въздишка. Като преглъщане.
Фесис се разтрепери от глава до пети. Страх. Небивал, незапомнен страх.
"Стегни се! Работи! Бравата е фасулска! Зъбни колела и противотежести! Действай, глупак с глупак такъв!"
И той натисна. Магическите образи на пръстите му се протегнаха напред, минаха през желязото и докоснаха отключващия механизъм.
И нищо!
Той опита пак. И пак. В гърдите му нарастваше кухото кълбо на паниката. Какво става?!
"Гадината от гробницата! - сети се изведнъж. - Тази твар пие моята магия!"
Фесис отпусна ръце. Май не му оставаше друг изход, освен бягството към Долината.
Без да се бави, младежът се сви като бебе в майчина утроба.
Пое си дъх. Трябваше да събере сили за един мощен изблик, който да го пренесе у дома.
И то бързо - преди чудовището да изяде пуснатата за пренасянето Сила.
Невъзможното ставаше - подир векове хирдът на джуджетата отново излизаше на повърхността. Воините бяха оставили зад гърба си тъмни лъкатушещи коридори, сухи русла на подземни реки, пукнатини и тесни тунели.
Хирдът излизаше под слънцето. Войнството се бе озовало в самото сърце на безлюдните Диви гори - същите гори, които някога бяха принадлежали на Дану. Същите гори, в превземането на които бяха взели участие джуджетата, които тогава бяха съюзници на младата човешка Империя.
Тези места така си и останаха диви и никому ненужни. На човеците не им трябваха хилавите горички и непроходими храсталаци, израснали на мястото на посечения и осквернен Друнг. Маговете на Дъгата можеха да облагородят гората, но явно бяха сметнали това за излишно - наоколо нямаше големи градове, а глуха провинция. И на всичко отгоре - бивше обиталище на гнусни нехора!
Хирдът се раздели на бронирани ручейчета и потече през гората на изток. В центъра на разпръснатия походен строй се движеше скинията с Диамантения меч, а отделните отряди се навъртаха около свещеното оръжие като пчелен рой около царицата-майка.