За един чужденец, бил той дори странстващ артист, нямаше спасение извън стените на града точно преди Гибелният порой. В селата не всички къщи имаха каменни покриви, защото повечето сиромаси си строяха временни домове. Дойдеше ли есента, без много да му мислят, те се преместваха при някой по-заможен съсед. Но в тези къщи отдавна бяха подготвени и заети всички места. Нито викането, нито скубането на коси щеше да помогне -вратите се залостваха здраво и не се отваряха за никой.
Господин Онфим, изглежда, знаеше това много добре. Ето защо препускаха с всички сили. Ала вече дори магията на Арк не можеше да му помогне.
Момичето Дану отметна платнището и послушно седна до Кицум. Гората бе притиснала тесния път и двете страни, а буклучавите дървета мърмореха както и преди трудноразбираемите си клетви зад гърба на Ахата, иа^ооио'дор свърши съвсем и насреща им се показа обикновеният хуманусов гъсталак. Някъде близо до пътя зловещо виеше един гладен таласъм-двуличник - навярно избягал от зверилниците на Арка. Отпред над просеката започнаха да прелитат бързите, черни сенки на авларите - прилепите-кръвопийци. С тях, доколкото Ахата знаеше, се занимаваха Кутул...
Навечерието на Гибелния порой бе времето, когато Мерзостните твари отново и отново се мъчеха да намерят пътечка към човешките жилища. От дълбоките си леговища и тайни укрития на бял свят изпълзяваха остатъците от онези, които някога бяха владели тези земи. Много-много отдавна, още преди елфите, преди Дану дори, те бяха господарите на света. Сега бе ударил часът на страшилищата и чудовищата. Те изпълзяваха напук на доблестните магове от Небесната дъга, които твърдяха че са ги изтребили още преди столетие. Вислюги, кракоопашати, голоушници, кръволоци, кошмарници, гърлогризи... Самите им имена предизвикваха ужас. Освен тях късмета си опитваха и недоубитите, напълно подивели орки, троли, коболди - все стари врагове. Преди се гнусяха да вкусват човешко месо, но сега вече бяха същият дол дренки като вислюгите и кръволоците.
Вислюгите, голоухите и гърлогризите в известен смисъл имаха разум, умееха да говорят и - най-важното - имаха плът и кръв, живи плът и кръв. Даже владееха своя собствена магия, напълно непозната на хората. За разликата от тях, повечето от останалата паплач бяха неживи. Бродеха мъртъвци-стръвници, които някой маг или талантлив вещер бе изкарал от гробовете им, а накрая бе заразял на свобода за зла участ на живите. Срещаха се и разнообразни по облик таласъми, до един опасни след залез слънце. Из горите върлуваха бесни силвании. Мълчаливи и безпощадни убраки дебнеха неразумните заблудени пътници. Гъмжеше от придобили псевдоплът отмъстителни духове на несправедливо погубени стари дървета... Цяла година Небесната дъга ги възпираше и те не смееха да се приближат до градове и села, нито да пресичат хорските друми. Ала точно преди Гибелния порой излизаха и дебнеха. Хем за да нахранят омразата си, хем за да натрупат живец за дългото зимуване по мечи бърлоги.
През есента търговските и всякакви други кервани предпочитаха да се движат не само с платена стража, но и под охраната на един-двама вълшебника. Господин Онфим обаче, знаменит и пословичен скръндза, никого не нае в Остраг. Даже изсумтя, че само глупаците от богаташки семейства плащали на безделници с доспехи или едноцветни плащове.
- И така ще успеем! - бе отсякъл собственикът на цирка. -Ако някой чак толкова се е стреснал и не милее за кесията си, нека се бръкне за вълшебник.
Това мигом бе накарало недоволните от трупата да си затворят устата.
...Таласъмът-двуличник пак се обади. Злите езици твърдяха, че част от тварите не са избягали от зверилниците, а маговете нарочно са ги пуснали. Кутул например съвсем явно извеждаха навън летящите си вампири - за да се „напасат" и, така да се каже, да попрочистят околностите от зловредна, сиреч безполезна за Дъгата, паплач. Дотук - нищо лошо. От такива твари най-сигурно предпазваше легално закупеното отпъждащо заклинание от съответния орден. За беля обаче господин Онфим нямаше такова, а за „питомните" изчадия ярко оцветените циркаджийски фургони представляваха напълно законна плячка, при това много по-безопасна, отколкото някой опитен вислюг или убрак.
Кицум юнашки изруга и неволно попипа ботуша си, в който обикновено пъхаше малка манерка с джуджемор - ей-така, за всеки случай.