И тогава всички Пътеки, водещи към света на маговете, щяха да останат да висят към никъдето. И всеки обитател на Долината, който в момента странстваше из други светове, щеше дълго, много дълго да търси обратния път за вкъщи.
Клара се спъна, плесна се по челото и гръмко се прокле.
Керли! Ами да! Хлапето също ще се окаже отрязан от родния свят.
На всичко отгоре той не е истински квалифициран вълшебник и надеждата да открие верния път към новото реалностно местоположение на Долината щеше да е малка. Много малка.
Щеше да се превърне в скиталец през Междината, несретник сред безкрая светове.
Клара хукна към дома си, едновременно ругаейки и премисляйки какво от екипировката си да вземе.
Нахлу през собствената си врата като разбойник в царска съкровищница, обръщаше мебели, чупеше вази, ровеше по скринове и долапи... Само след минута къщата й приличаше на нападната от стадо павиани.
Вълшебницата минаваше от стая в стая, като оставяше подире си хаос и отворени тайни вратички.
На китката й цъфна гривна от сложно преплетени тънки жички от оранжев метал, неизвестен в нито елин от Подредените светове. Всъщност беше овеществена плът на самия Хаос. Клара беше го свалила като трофей от трупа на един мъртъв безумец с огромна Сила, който всяваше ужас в три свята.
Пет тънки стрелички за мятане. На острието на всяка една гореше живо пламъче - още един страховит талисман, който...
Клара изръмжа към мислите си. Не е време за съчиняване на мемоари! Действай, Клара!
Пръстен с рубини. Не бяха рубини, разбира се - засъхнали капки драконова кръв. И то не на обикновен дракон, а на един от Великите змейове, които живееха в Реката на времето. Този трофей поне не беше свързан с убийство - просто едно малко змейче (способно да стъпче цяла луна) се беше изгубило в Междината. Гилдията проведе спасителна акция. Така и не научиха какво беше одраскало създанието, но капките негова кръв останаха за спомен...
"Пак спомени! Клара, дърта глупачко, шавай!" - рече си тя.
Прибираше всички амулети, които бе пазила за черни дни. А по-черен ден от днешния не можеше да си представи.
Преди да излезе, Клара провери "хладните" си оръжия. Шпага, меч, кинжали, ножове... поразмисли и взе трети меч, изкован от металоподобна субстанция с ярко-ален цвят. Острието бе вълнообразно.
Сетне отправи магичен повик към другарите си. Откликна й Евис.
- Готови сме, Клара.
- Чудесно. Тръгнете на групи от по трима...
- Клара...
- Какво още?
- Само трима сме. Аз, Мелвил и Егмонт. Другите... казаха, че няма да вършат нищо против решението на Съвета и зад гърба му. Съжалявам...
На Клара й причерня. Тя дори се олюля и се хвана за оградата - бе вече край портичката на излизане от занемареното си дворче. Дълбоко си пое въздух.
- Добре - отвърна тихо тя. - Тогава ме чакайте край граничната застава. Ще вземем с нас Райна от стражата. Сещаш ли се за кого говоря?
- О, да, за валкирията. Казват, че била по-свирепа от десет тигрици.
- И даже повече... Евис? -Да.
- Аз също съжалявам. Но това няма да ни спре, нали?
- Няма, сестро. Няма.
- Служа на Империята! - командирът на Първи легион, легатът Клав преклони коляно. - Победа, повелителю мой! Кулата е превзета. Единайсет ученици на магове са пленени. Загубите още се броят. При нужда сме готови да се отбраняваме от нападение в крепостта. На вашите заповеди, господарю!
Императорът лежеше в шатрата си, обкръжен от Волните. До него трепереше изплашен лечител - обикновен войнишки знахар, комуто се бе паднала смазващата отговорност да се грижи за владетеля. И въпреки страха си, свикналият да превързва не особено опасни порезни рани легионер се осмели да възрази, когато Императорът се надигна от одъра:
- Господарю, загубили сте много кръв... Трябва да лежите...
- Ако остана да лежа, скоро до мен ще легне цялата армия -глухо отсече Императорът.
- Тогава - отчаяно рече лекарят, - позволете ми да вървя редом с вас, за да мога...
- Добре, лечителю - Владетелят леко се усмихна. - Волните няма да те пъдят. Бъди до мен.
- До последен дъх. Императоре мой!
- Ако се наложи - сухо отвърна повелителят на разрушения Мелиин. Обърна се към легата: - Повикайте останалите легати,
Клав. Ще огледаме кулата.
- Служа на Империята! - отдаде чест легатът и напусна шатрата.
Императорът стоеше и галеше бялата рицарска ръкавица. Прохладната кост успокояваше болката му. Многобройните ранички по тялото му бяха зараснали от само себе си, оставяйки тънки белези. Съвсем леко му се виеше свят, но това бе повече от преодолимо.