Младежът замлати с все сила.
Дори когато черното туловище изпълзя на площадката под вратата, той все още вярваше, че ще събори камъните.
- Бързо, Кицум - с мъртъв глас произнесе Ахата. Седеше на капрата до стария смешник. - Още по-бързо!
- Къде по-бързо от това, Сеамни! Като да гасим пожар сме се втурнали! Ще уморим кончетата... Защо не им наложиш някакво заклинание?
Ахата поклати глава. Циркът на Онфим в почти пълен състав беше си въобразил, че бившата презряна робиня изведнъж се е сдобила с велика Сила и сега е всемогъща чародейка. Нямаше желание да ги разубеждава.
Кицум изчака, но след като Ахата премълча, старият клоун кимна и бодро изрече:
- Е, ще се справим и така... Хайде, милитеее! - И развъртя камшик.
Ахата се облегна на рамото му, като с две ръце притисна към себе си завития в зебло Дървен меч. Съзнанието й отново потъна в златистото сияние на светинята.
"По-бързо! По-бързо! Последните воини Дану са напуснали смрадните блата на Пущинака и вървят, призовани от Имелсторн, към мястото, където ще ги срещна. На самата граница на Империята. А сетне... сетне ще обърнем назад. И ще покажем гнева на Дану. Ще изгорим по пътя си всичко, даже и пепелта!"
Не беше видение, не бе и плод на озарение. Просто някак постепенно, едва ли не незабелязано за самата себе си, тя съвсем ясно разбра, че сънародниците й са почувствали освобождаването на Дървения меч. И бяха откликнали. Идваха. Бяха тръгнали всички - жени и деца, немногобройните оцелели сред мочурищата старци. Въоръжение за последния си победоносен поход на отмъщението.
Ахата ги виждаше съвсем наяве. Бяха сто-сто и петдесет души. Различаваше лицата им и дори й се струваше, че ги разпознава. Ала очите им... очите им нямаха бяло, нямаха зеници и ириси - между миглите сияеше изпълнилата главите им златиста светлина. Дану вървяха, без да гледат къде стъпват, но нито един от тях не се спъна.
Дану идваха.
Обзе я страх.
После чу и гласовете им:
"Води ни, Сеамни Оектакан, води ни към последната победа!"
Златото на цъфналия лес на Дану набираше сила, наводняваше света. Друнгът настъпваше, корените трошаха камъка на зидовете и павираните пътища, цепеха основите на надменните и горделиви хуманусови градежи. И всичко, строено от хората, се разсипваше на прах. Златен пламък се вееше като знаме на вятъра, армията на горските стрелци преследваше ужасения, смазан от отчаяние в самото си сърце враг. Дану изтласкваха човеците към Брега на черепите - за да се повтори знаменитата битка, ала този път по верния начин. И да изчезне дори паметта за владичеството на хората в този свят.
Ахата се взираше в лицата на воините от народа си, напразно търсеше своите родители...
Внезапно нахлула мъгла запречи вътрешния й взор. Иззад залезния хоризонт се надигнаха злокобни буреносни облаци-сенки, плъзна дъх на кръв и смърт. Бе нещо познато и ненавистно, по-древно от хуманусите. Нещо, под чиято сянка са били изсичани и поругавани пазените от Имелсторн гори.
Черният амулет, отгледан в проклетите пещери от Подземния народ. Джуджетата също бяха възвърнали силата си. Древните съперници на Дану. Истинският враг. Хуманусите вече й се струваха незначително и досадно препятствие пред действително важната и достойна битка...
Но засега и Драгнир вървеше, за да мачка хората.
Нека. Колкото повече хора бъдат избити пътьом, толкова по-добре. Дану нямаше да останат встрани от делото за възмездие.
А после щеше да настъпи и Часът на Съдбата. Само дето Имелсторн бе изостанал от брата си съперник.
- Бързо, Кицум! - викна тя толкова гръмко, че клоунът едва не се изтърколи от капрата. - По-бързо! Няма време!
Тя сама хвана юздите... ала това не бяха юзди. Бяха някакви необясними за нея нишки от непозната субстанция. Светът трепна, не само кончетата. По небето стремително почнаха да прелитат облаци, слънцето и луната се втурнаха да се надпреварват.
"Но... аз наистина съм чародейка - учуди се мимоходом Ахата.
- Имелсторн ми помага да творя чудеса, не просто магия!"
Пътят пред тях се сля в почти гладка лента, макар че фургонът
бе застинал на място. А отсреща, във вътрешния й взор, като гледките от широко отворените й очи и вълшебното зрение се смесваха, отрядът Дану напредваше със спокойна крачка покрай префучаващи гори, поляни, тресавища, поля и ливади. Всяка стъпка на тръгналите на Великия поход преодоляваше по десетина мили наведнъж.