Златистото сияние пееше в душата на Ахата-Сеамни и тази песен постепенно замъгляваше очите й. Приличаше на опиянение -опиянение от светлина. Цялото й същество плуваше.
"Аз съм велика магьосница... Невероятно... Аз пришпорвам Времето, нагъвам го, преплитам наново отделни нишки от величествената му тъкан... тъкан ли е това? Нито един от маговете на Дъгата, освен Върховните, не могат да управляват времето. Или поне нс с такава лекота. А аз мога... и не знам сама как се получава..."
Усещаше се, че се топи като свещ. Жадуваше да изчезне, да стане част от светлината на Дървения меч. Отнасяше се все по-надалеч и далеч от плътта си...
Грубовато разтърсване за рамото.
- Сеамни, Сеамни! Събуди се! Виж! Виж! Погледни кой ни иде насреща! - Кицум всъщност не викаше, а шепнеше.
Девойката Дану отвори очи и никак не се учуди, когато видя как от гъсталака - кончетата мирно пасяха от крайпътните нисички храсти - излизат воини от нейния народ.
Първата победа - разоряването на Шавер - окрили настъпващата армия на джуджетата. А след още три превзети градчета, в които "загубите" на хирда бяха двамина лекоранени, и последните съмнения изчезнаха - победоносната Suuraz Ypud.
Силата на Подземния народ се беше възвърнала при чедата си.
Покрай мелиинския друм пламнаха села. Джуджетата бяха забравили що е умора, що е жал и милост. Можеха ден и нощ да вървят напред и напред, да се сражават, отново да вървят и пак да се сражават. Да избиват вековния си враг. Наред - мъже, жени, деца, старци. Под секирите падаха отрудени селяни, шкембести търговци, занаятчии с мазолести ръце, стражници и легионери. Всички изведнъж се оказваха беззащитни и непохватни пред неукротимата ярост на настъпващия хирд. Хората бягаха, рядко се осмеляваха да приемат открит бой. Тук-там жалки опити за съпротива оказаха няколко фамилни замъци, но нищо не спря избликналата изпод земята стоманена вълна на отмъщението. Благородниците и техните дружини гинеха безславно, не ги спасяваха нито дълбоки ровове с вода и побити колове на дъното, нито високи стени с улеи за изливане на вряща смола.
Защитниците действаха хаотично, сякаш предварително се бяха примирили с поражението. Отчаянието им връзваше ръцете, правеше неточни стрелите им, слаби и трошливи мечовете им, а противообсадните съоръжения или се чупеха, или се използваха сякаш от деца. Джуджетата бързо нахлуваха в твърдините и избиваха всичко живо, даже котките и кучетата - гадни, подмазващи се на хуманусите твари! - след което рушаха сгради и опожаряваха развалините. На джуджетата не им трябваха крепости, там не отекваше кънтящото ехо, както в гротовете, пещерите и каверните.
Войната сама изхранваше себе си. Човеците изоставяха пълни хамбари и килери с достатъчно припаси за воините на подземния народ. Често победителите пируваха на крак - сред изкормените и посечени победени. Джуджетата отпиваха по халба пиво, вино или просто вода, след което трошаха бурета, разливаха казани, задръстваха с леш кладенците. Чупеха самуни хляб, печаха в огъня на пожарите месо, лапваха деликатеси, колкото да се заситят, сетне тъпчеха с презрение хуманусовата храна - плод на труда на същите онези ръце, които бяха държали гордия подземен народ в унизително робство. Не вземаха мляко и сирене от мандри за изпът - само след няколко левги ги чакаше нова плячка.
Подире си хирдът оставяше ужасно, неописуемо разорение.
Редовната войска не се изпречи на пътя им. Отделни групи войници - най-често отпускари или градска стража, отстъпваха в паника, като приемаха бой само ако бяха застигнати. Ставаха лесни жертви - Драгнир от скинията си парализираше волята им за борба, превръщаше ги в несъобразителни животни.
Прехвалените магове на Дъгата също никакви ги нямаше.
Дори един послушник не се изправи насреща. Империята сякаш рухваше като изядено от червеи дърво. Хирдът пронизваше плътта на държавата на човеците като кинжал на убиец и сякаш нищо не можеше да спре проникването на смъртоносното острие към сърцето на поробителя.
Чак след няколко дни командирите на малката джуджешка армия почувстваха, че предстои нещо повече от клане на хумануси. Пазителите на скинията с диамантения меч заявиха, че виждат на изток грамаден жълто-зелен облак, отровен и заплашителен, в който се отгатваха очертания на гигантско дърво. Дърво, което малцина ветерани успяха да разпознаят.
Бе дърво от Друнга на Дану.
Това обаче, както реши военният съвет на ърловете, бе повод единствено за свирепа, мрачна радост.
Какво по-добро за един истински воин от достоен за него враг?! Древен враг, желан враг - не човешката пищяща измет...