Девойката закри с тялото си стария маг, който плетеше неописуеми заклинания с бързината на ураганен морски вятър.
Мечът й се превърна в свистящо ветрило - ответният удар. Самият замах й костваше болка в ставите - все пак техниката на Волните бе за тяхното си телосложение, но Тави издържа и изпълни нападението перфектно.
Сребристата светкавица на острието разпра левия хълбок на създанието - пръсна, кръв, която изкипя във въздуха на едри мехури. Чудовището се сгърчи - но не отстъпи.
В същото време възкръсналата гадина употреби главното си оръжие - нямаше намерение да си губи времето в ръкопашни боричкания. Долната част на плоското му лице сякаш се разцепи -устата бе пълна с червен огън също като очите. Високо и ясно в погребалната камера отекнаха някакви слова, които Тави за нищо на света не би могла да възпроизведе, ако ще и животът и да зависеше от това.
Заклинанието я блъсна като ковашки чук и я запрати върху подпиращите свода на гробницата трупи. Посрещна дървото с гръб и пред очите й притъмня, дъхът й секна.
Нямаше начин да отбие това заклинание! Тя дори и приблизително не разбра какво беше то!
- Тави! - изпищя Акциум.
Чудовището измъкна странно човешки и в същото време кози крак с копито от ковчега. Сухите кости по пода изхрущяха. Тварта пристъпи към вълшебника.
Тави като насън гледаше как чудовището извива опашка, за да нанесе фаталния удар.
"Вземай Силата директно от потока, моето момиче -спомни си внезапно тя думите на първия си учител. - Вземай тази сила и я остави да те поведе. Но внимавай, да не те завладее..."
И тя неочаквано силно за себе си изкрещя слова на Силата, която витаеше в гробницата. Почувства се като изстискван след пране парцал и побърза да оттегли душата си - маговете използваха душата си като инструмент, така както простосмъртните използваха ръцете си - от предизвиканата вълна.
Успя за частица от секундата да проумее какво бе изрекла.
Беше заклинание на древния език на маговете - най-първия, най-забравения, върху който се изграждаше и съвременната магия на словото.
"Ето откъде било тръгнало всичко!" - успя да възкликне наум девойката.
А чудовището отхвръкна обратно, спряно и върнато насред атаката си от прастарата магия. Туловището му се стовари върху саркофага, който стана на парчета с оглушителен трясък.
Въпреки болката от удара в стената и болката от употребеното вълшебство. Тави моментално скочи към повалената твар, въртейки меча. Не смееше да повярва на късмета си, пък и това бе временен успех в една абсолютно неясна за нея схватка. И все пак тя атакуваше. Нали Акциум бе казал: "Бъди Волна" Тави изпълняваше нареждането на Учителя си.
Потръпваше от възбуда. Прастарото чудовище използваше истинните слова на старинните заклинания на Седмоцветието!
Може би все пак схватката нямаше да се окаже чак толкова тежка. Акциум напразно се безпокоеше...
Мечът полетя към гърлото на изчадието, но замаяната твар успя да замахне с опашка. Шипът не просто отби стоманеното острие, той отблъсна Тави като пионка назад, но този път девойката бе подготвена. Тя се преметна през рамо и незабавно силете ново заклинание - не се съмняваше, че следващият удар на създанието ще бъде магически.
И не сгреши.
Двата потока бойни заклинания се сблъскаха в средата на криптата и озариха гробницата с ярка, яростна експлозия от светлина. Откатът на сблъсъка повали и двамата съперника. Само Акциум продължаваше да стои до стената с вдигнати ръце. Между тях премигваха странни видения, понякога пейзажи на невъобразими светове - но толкова бързо, че не бе възможно да се разгледат подробности. Старият маг непоколебимо продължаваше да зашива дупката в реалността, каквото и да значеше това. Той вече не забелязваше нищо наоколо и щеше да си върши работата до нейния - или своя собствен - край.
Тави и чудовището отново се изправиха един срещу друг.
Изродът не изглеждаше стъписан или разколебан, нито дори уморен. Продължаваше да владее древната магия, която бе толкова пренебрегвана от сегашните вълшебници. Съществото не бързаше да атакува - то сякаш подканяше противничката си да удари първа.
Девойката се изкушаваше да го направи. Но се сдържаше, макар и с последни сили. Крепеше я мисълта, че магията никога не минава безнаказано за този, който я ползва. Опитваше се да си спомни нещо...
Около Акциум въздухът се превърна в огън. Призрачносинкав пламък потече по снагата на вълшебника като дъжд, капеше и се разплискваше по мъртвите кости. Вълшебникът се гърчеше като в конвулсии, но стоеше. Очите му бяха плътно затворени, но и през стиснатите клепачи бликаше някаква луда светлина.