Тави ахна. Спомни си. Тук не биваше да се използва магия! А тя го направи!
Скелетите по пода се размърдаха.
Тави хукна напред с насочен към гърдите на чудовището меч.
И в същия миг на мястото, където току-що бе стояла, изпъната от напрежение като тетива на лък, изникна леден блок.
А между ръцете на Акциум се виждаше разтварящата се паст на бездната, която поглъщаше лакомо свят подир свят. И като уродливи езици от тази паст се протягаха напред колони от маршируващи армии, изтъкани от белезникава мъгла.
"Не бива да използвам магия! - напомняше си Тави. - И гадината не бива да го прави!"
Девойката нападна. Този път не толкова за да убива от първия удар, колкото да изтощава противника си, да му отвлича вниманието. Беше разбрала, че главната цел на чудовището е да попречи на вълшебника да свърши това, което правеше - макар че Тави не разбираше какво всъщност върши Акциум.
Тя затанцува пред изчадието, нанасяйки бързи удари с меча, отскачайки и нападайки отново и отново. Успя да застане между вълшебника и пробудената твар и сега го бранеше. Мечът се сблъскваше с опашката на създанието със съскане и звън.
И пак И пак. И пак.
"Кога Акциум ще свърши с проклетото си заклинание?!"
Когато този въпрос изникна за трети или трийсет и трети път в главата й. Тави не издържа и нададе боен вик. Изтръгна от ботуша си тежък кинжал и го запрати в гърлото на чудовището. В същото време се втурна в отчаяна атака, надявайки се да се разкрие достатъчно и гадината да забрави за захвърленото острие.
Едва успя да отскочи, за да не попадне в шурналия от раната фонтан кръв - задушлива и разяждаща като Гибелен порой.
Чудовището замръзна за миг, сетне се просна върху помръдващите скелети.
Девойката не си даде труда да вади кинжала. Предпазливо проучи изчадието с магическите си сетива. Бе мъртво. Сърцето -охо, не едно, а три! - не туптеше.
"Толкова просто? - усъмни се Тави. - Я да видим..."
Мушна няколко пъти с меча туловището - никакво трепване. никакво движение.
Почувства се горда, но някакво съмнение продължаваше да я човърка отвътре. Бързо огледа острието на меча си. Беше доста пострадало от киселинната кръв на тварта.
Тави приседна върху остатъците на саркофага така, че да държи под око грамадния труп на противника си. Погледна към Акциум.
Вълшебникът като че ли не мислеше да привършва. Но не можеше да се каже, че не бърза.
Девойката отново погледна мъртвото изчадие.
"Това беше просто. Дано да е било достатъчно"
Измъкна от кесията на пояса си точилен камък и се зае да върне на меча си достоен за едно оръжие на Волен вид.
ТРИНАДЕСЕТА ГЛАВА
Хищните храсталаци по Пътеката в Междината към Мелиин стояха сухи и безжизнени. Сякаш нещо ги беше изсмукало - като паяк муха.
Клара и Евис се заеха да проучат въпроса. Егмонт, Мелвил и Райна стояха нащрек, прикривайки другарките си по Гилдия.
- Е? - подхвърли Егмонт. - Какво става?
- Липсват каквито и да е следи от жизнени сокове - съобщи Евис. - Нито обикновени, нито вълшебни.
- Забелязах отзвук от предсмъртен ужас - добави Клара.
- Били са убити - довърши Евис.
- Ужас? - вдигна вежди Егмонт.
- Убити? - почеса брада Мелвил.
Само Райна премълча. Тя дебнеше за неочаквани опасности.
- Растенията също могат да изпитват страх - сухо отвърна Евис.
- Убити са, да. Но не ме питай кой го е свършил. Не мога да разпозная заклинанието, Мелвил - каза Клара.
Бойният маг спокойно забеляза:
- Тогава, лоша работа.
- Достатъчно ли сме далеч от Долината? - внезапно се
разтревожи Евис. - Хич не ми се иска да бъдем завлечени в незнайни измерения поради преместването й на майната си или където там решат господата ветеринари, дъждогонци и часовникари!
- Не би трябвало да ни засегне - успокои я Егмонт. Обърна се към Крала. - Значи ли това, че козокраките са минали оттук?
- Може би - изръмжа Клара. - Хайде, нямаме време да се чудим. Макар че би трябвало да проучим що за заклинания са работили тук...
Само след стотина крачки ги чакаше нова изненада - Пътеката бе преградена от туловище на мъртъв жзашпаупат.
- Стига бе! - възклицанието на Егмонт прозвуча като изблик на възмущение. - Тия да не са решили да превърнат подстъпите към Долината в гробище?! И с каква цел?
- С ваше позволение, господин Егмонт - внезапно се намеси Райна, - този звяр не е бил убит. Умрял е от страх.
- Моля? Тая твар да се уплашила от нещо? Абсурд!