- Вярвай й, скъпи друже - рече Клара. - Валкириите разбират от тези работи.
- Ние усещаме мръсотията на страха - сухо обясни Райна. -Защото за нас това е най-презряното чувство. И съм готова да се закълна, че този юнак е пукнал не в честен и доблестен бой, а като е молел за пощада по свой си начин. Напразно е молел - Райна срита грамадната мърша.
Егмонт и Евис изсумтяха, но Клара запита най-сериозно:
- Имаш ли представа кой е бил противникът на този звяр,
Райна?
Валкирията отрицателно поклати глава.
- Хубаво. Продължаваме тогава. Дръжте оръжията си готови за бой!
Изминаха доста път, преди оръжията им да влязат в употреба.
Първо Клара почувства необяснимо безпокойство.
- Евис, момчета, искам щит!
- Сега ли? - изненада се Егмонт. - Струва ми се прибързано, не усещам никакви потоци Сила. Защо да хабим...
Не успя да довърши, защото мракът на Пътеката се взриви на милиарди разноцветни искри - сякаш цял океан от огнени анемонии развяваха гаснещи и преливащи се пипала.
- Щит! - закрещя Клара и замахна с меча си. Останалите също удариха. Синият пламък от пръстите на
Евис превърна близката анемония в рояк безвредни искрици. Егмонт и Мелвил разчистиха терена около себе си с нещо като магичен боздуган. Райна с удоволствие въртеше двуглавата си бойна секира.
- Какво е това?! - извика Егмонт, когато получи възможност да си поеме дъх за кратко. Под нозете на петимата съратници жвакаше неизвестно откъде появила се кал.
- Дивият лес! Хишните растения! - отвърна Клара през зъби. Острието на меча й святкаше, убийствената му аура се протягаше напред, като оставяше просеки във вихъра пълзящи напред анемонии.
- Качва се нагоре по Пътеката! - заприглася й Евис. - Някой го е насмел да се втурне към Долината!
- Междината е откачила - изруга Мелвил.
- Каква ти Междина! Козокраките са това! Май са решили да прекарат гадния си Път направо оттук! А тази пътека свързва Мелиин и Долината!
- С една стрела два заека ли? - делово попита Мелвил и задейства някакъв амулет, който покоси настъпващите анемонии.
- Май да!
- Госпожо Клара - извика Райна. - Ето там тия гадини настъпват по-рехаво! Ще си пробием път!
Клара не се остави да я убеждават дълго. Рамо до рамо маговете и вал кирията преминаха през строя панически бягащата гмеж. Гърчещите се анемонии - огромни струпвания от познатите уж що-годе поносими полуживотни-полурастения в междинната реалност - продължиха натам, откъдето маговете идеха.
Вълшебниците спряха, за да се съвземат от внезапното премеждие и за да излекуват набързо получените леки рани.
- Ама че... - промълви Евис. - Това не беше нападение срещу нас.
- Принуден съм да се съглася - откликна се Мелвил. Дивият лес приличаше на стадо подплашени говеда.
- Каква ли трябва да е силата на Строителите на Пътя -произнесе Егмонт глухо, - щом са ужасили даже безмозъчните твари от междината?
- Сега ще разберем - отвърна ядно Клара. - Хайде, стига почивки!
Пълчищата Див лес останаха зад гърба им. Пътеката изглеждаше не по-широка от няколко педи, сякаш бе дъска, прехвърлена над бездънна пропаст.
- Гръм да ме... - прошепна Евис. - Никога не съм виждала подобно нещо!
Младата магьосница неволно хвана Клара за ръка и стисна пръстите й.
- Аз също - отвърна Клара.
- Заклинанията ми за самоизцеление не действат достатъчно ефективно - съобщи Мелвил сухо.
- Хм, моите също - призна със смущение Егмонт. - От дете си ги знам като таблицата за умножение, пък сега...
- Явно тук обичайната магия не работи както трябва - каза Клара. - Но няма да се отказваме заради такива дреболии!
- Мечовете са си с нас - сви рамене Мелвил, а Егмонт с крива усмивка измъкна от пояса си и един топуз с удължаваща се верига.
- Това е чиста механика - уточни той и развъртя твърдата като диамант топка с шипове. - Няма и грам магия. Пазех си го за такъв случай... Е, Клара, кой води?
Един след друг те поеха по изтънялата пътека, която висеше над великата бездна на Нищото.
- Какво ще кажеш за онази твар, съветник? - попита Императорът. - Щом си бил в самото й леговище?
Младежът склони глава, преди да отговори. Владетелят заслужаваше уважение. Армията му бе превзела магьосническа кула в открит бой, докато бившият Сив боец се луташе в подземната крипта.
- Твърде малко, повелителю. Със сигурност тя е Зло. И се пробуди от... така ми се струва...
- Чудовището се събуди от моята магия? - очите на Императора срещнаха погледа на Фесис.
- Да, повелителю - без да мигне, честно отвърна младежът. Владетелят погали бялата рицарска ръкавица с опакото на дясната си длан.