- Лоша работа, данке, много лоша - обясни той на Ахата. -Хич не ме е страх от двуличника, ама тези прилепчета... Опасявам се, че ще ни сръфат конете. А нали разбираш, ако загубим и един кон... по-добре да си изкопаем сами гробове. Пороят е близо... - Смешникът косо погледна момичето Дану и неочаквано, нехайно и, кой знае защо полугласно, додаде:
- Защо мълчиш, Aecktan?
Ахата замръзна.
- Аескtan? - повтори по-настойчиво Кицум. Момичето тъпо гледаше право пред себе си.
Aecktan. Огнена катеричка на езика Дану. С това шеговито име към Ахата някога се бе обръщала майка й... много отдавна. Викаше й така, понеже момичето обичаше да си пуска косите до немислима дължина. За целта си помагаше с простичко детско вълшебство... А за да не й пречат, ги заплиташе в нещо, което наподобяваше опашката на симпатичната огнена катерица...
Ахата не смееше да се озърне. Това бе само една обикновена думичка от родния й език, но всичко наоколо изведнъж се промени.
„Откъде, откъде, ОТКЪДЕ може да я знае пияницата Кицум? Нима е просто съвпадение? Единствената мила думичка на нечовешки, която старият клоун познава?"
- Аерас fysarcky koi, Khoeteymi? - бързо попита девойката. Думите се плъзгаха стремително и почти беззвучно като летящи в зноен летен ден лястовици.
„Ако сега смешникът отвърне..."
- Ghozyl shoacky koi, Seamni, hoооshoacky tyorrоnock - c бърз шепот се отзова клоунът без ни най-малък акцент. - Koi, Seamni, koi, Seamni Oectacann, boewarry! Ol koi fysarcky...
„Не... Това... Това не е възможно!"
Той знаеше всичко - даже пълното й родово име.
Ахата не можеше да се успокои.
Отзад долетя крясъкът на Еремий. Змиевластника свадливо се интересуваше, защо - по дяволите - челната каруца се влачи като болна, крастава жаба.
- Господин Онфим Първи пита, задници такива! Господин Онфим също така би искал да научи дали някой кьорчо е забелязал онез мили птички, авларчетата, де? И ако Кицум чува и забелязва - поради каква причина не взема мерки?!
Пребледнелите Нодлик и Евелина тутакси се качиха на капрата при смешника и Ахата. Зад жонгльорите шумно се секнеше с една ръка Трош - в другата държеше малки лъкове и наръч стрели. На рамото му висяха две парчета плътен брезент, предназначени за конете.
Господин Онфим не позволи да се спира и затова на Ахата и Трош им се наложи тичешком да завиват животните, а после - също в движение - да им надяват на главите набързо измайсторени от килими и одеяла качулки - господин Онфим бе проявил невиждана щедрост.
Слънцето залязваше право пред тях, сякаш хоризонтът се бе приближил. Тясната просека в черната стена на гората засилваше тази илюзия -грамадният червен диск се свличаше като пихтия по клоните. Таласъмът-двуличник зави унило - нямаше да изкара дълго под Пороя. На фона на вече бледото слънце танцуваха своя танц авларите. Те бяха надушили пътниците и сега очакваха заклинанието-пропуск. Пропуск, който липсваше.
Ахата с подскоци нагласяше конските „доспехи". Вършеше всичко това механично като кукла на пружина. Подчиняваше се съвсем разсеяно на нарежданията, въпреки че заповедите, които идваха откъм капрата, бяха обилно гарнирани с ругатни. Умът й бе далеч от всичко.
„Кицум ме заговори на родния ми език! Хуманусът владее речта на Дану! Надали се разкри случайно точно сега и тъкмо на мен."
Ако клоунът я бе срещнал и заприказвал така преди години, въображението на Ахата моментално би нарисувало следната съблазнителна картина: някой от чародеите на Дану, Господар на словата, е пристигнал, за да я спаси от игото на хората. Уви, времето, в което би си въобразила подобно нещо, бе отминало безвъзвратно. Сега бе по-склонна да повярва, че смешникът е просто ловък съгледвач на някой от седемте ордена. Само сред маговете на Дъгата биха могли да се подвизават познавачи на нечовешки наречия. В такъв случай, тя трябваше да бяга надалеч от Кицум, защото в която и кула на Седмоцветието да попаднеше, нищо добро нямаше да види. Даже напротив. В мрачните им цитадели имаше неща, по-горчиви и отвратителни от смъртта. Най-страшното от тях бе истинската, последна смърт. При нея изчезваше всичко - душа, надежда, памет... Най-черното проклятие за едно издъхнало същество бе да попадне в този бездънен кладенец на вечна нощ.
- Готова ли си, данке? - попита Кицум. - Взимай лъка. Нали уж твоето племе не пропускало нито една мишена...
Евелина чак подскочи, за малко да падне от фургона.
- Ти да не си изкуфял, дърт пръч такъв!? - изквича тя. -Първата й стрела ще се забие в твоето гърло, а втората и третата ще са за нас с Нодлик!
- Не, мисля, че първата ще е за теб - невъзмутимо рече клоунът. Евелина се задави в нечленоразделно съскане, от което се различи единствено нещо като „ти, урод грозен, разрисуван..." Намеси се и Нодлик: